Изминах пътя до стаята си, обгърната в тишина. Щом отворих вратата, въздъхнах с облекчение.
Но въздишката заседна в гърлото ми, щом видях кой стоеше насреща ми.
Елодия.
Е, по-скоро призракът й. Беше много по-прозрачна, отколкото в „Хеката“, и едва я виждах, но без съмнение бе тя. Червеникавата й коса се вееше около лицето, а тя се носеше на няколко сантиметра от пода.
Бях толкова шокирана да я видя, че ми отне няколко секунди, докато разбера, че се опитва да ми каже нещо.
— Какво правиш тук? — попитах с рязък шепот.
Никога не съм чувала за призрак, напуснал „Хеката“.
Доколкото ми беше известно, това бе невъзможно.
Не мога да съм напълно сигурна, но ми се стори, че тя завъртя очи.
Изведнъж ме обзе ужасно прозрение.
— Това заради Арчър ли е? Само не ми казвай, че си разстроена заради нас, защото… Искам да кажа, ти си мъртва.
Тя се приближи малко, докато не застана точно пред лицето ми. В първия момент си помислих, че се кани да ме наплюе с ектоплазма, но после забелязах, че движи устните си. Не бях кой знае какъв експерт по разчитането на устни, но понеже беше достатъчно близо до мен, разбрах думите:
— Нали ти казах, че ще те навестявам?
Погледнах я ужасено, а тя се изхили самодоволно. И изведнъж изчезна. Усетих някакъв полъх в лицето си, сякаш току-що се е отворил прозорец.
— Не искам! — извиках аз в празната стая. — Писна ми от теб!
Никой не ми отговори.
Мислех да си подремна през остатъка от деня, но така се случи, че го прекарах в библиотеката, търсейки нещо за призраци и демони. Не беше най-лекото четиво и не ми стана по-добре от него. Във всички книги се казваше едно и също — призраците са привързани към мястото, на което са починали, а не към хората около тях. Както и с „История на демонологията“, си помислих, че тези книги ще са по-полезни за подпиране на врати. Нямаше нищо в тях, което да хвърля поне малко светлина върху ситуацията с Ник и Дейзи.
Мислех да ги подпитам на вечеря тихо и дискретно, дали някой от тях има спомени, които могат да се свържат по някакъв начин с това, което видях на остров Грималкин. Но не ги срещнах през целия ден. Не ги видях и на другата сутрин по време на закуска. Едно е да пропуснат вечерята, но досега не се беше случвало да ги няма на закуска. Никой не изглеждаше впечатлен.
— Знаеш ги тези двамата — каза Джена. — Отишли са някъде да се правят на Кърт и Къртни.
Но когато и на следващата вечеря не се показаха, вече бях притеснена. До десет вечерта обикалях коридора, където бяха стаите им, но от тях нямаше и следа. Все още обикалях, когато Родерик ме намери, за да ми съобщи, че баща ми се е върнал.
— Много бързо — казах аз и го последвах, макар стомахът ми да се сви на кълбо.
Трябваше да разкажа на баща си какво видях на острова, но все още не бях измислила добро обяснение как съм получила информацията. Мислех си, че имам поне няколко дни да помисля за това.
Когато стигнах до мраморния под пред кабинета, устата ми беше съвсем пресъхнала, а краката ми трепереха.
Исках да се отпусна в един от кожените му столове и да му разкажа всичко. За пръв път разбрах защо войниците, изпращани на опасни мисии, са били разпитвани. Исках да разкажа историята колкото се може по-бързо, за да мога после да я изтрия от паметта си. Представих си пак онзи таласъм с лице, съшито от части на различни хора, и ми се стори, че ще повърна върху килима.
Но когато отворих леко вратата на кабинета, баща ми не беше сам. При него бе Лара. Макар да говореха тихо, магията в помещението беше толкова гъста, че главата ми се замая. И двамата се гледаха напрегнато, и въобще не ме забелязаха, което беше добре. Имах възможност да разгледам Лара. Знаех, че няма как да разбера намеренията й само като я гледам. Даже не мисля, че има изражение, което да казва: „Аз и сестра ми превръщаме ученици в демони на остров Грималкин.“ И все пак мислех, че може да има някакъв намек, по който да разбера дали е наясно, че някой ги е разкрил.
Но нямаше такова нещо. Тя беше много добра в скриването на емоции, също както и г-жа Касноф. Явно бе нещо типично за тяхното семейство.
— Е, значи това е всичко — каза тя и скръсти ръце. — Няма да направиш нищо, така ли?
— Какво мога да направя — отвърна баща ми с привидно спокоен тон, — при положение, че нито ти, нито Анастасия ми казвате какво се е случило на Грималкин.
Ето го и отговора, който търсех. Знаех, че Лара и г-жа Касноф трябва да стоят зад всичко това, но да го чуя с ушите си определено ме шокира. Как? Как бе възможно тези жени, които работят в такава близост с баща ми, да правят нещо подобно без негово знание?