— Училището е наша територия — заяви сопнато Лара. — И всичко, което се случва там, е наша работа.
— Но ето че сега молите за моята помощ.
Лара скочи и удари с ръка по бюрото на баща ми.
— Някой е проникнал в забранената част на острова. Системата за сигурност е била компрометирана.
Изведнъж в ума ми нахлу споменът за Арчър, разсичащ с меча таласъмите. Да, може да се нарече и компрометиране.
Тя смени тактиката.
— Ти положи клетва. Закле се пред баща ни, че ще направиш всичко по силите си, за да защитиш нашите интереси в „Хеката“.
Дори и аз можех да й кажа, че това беше грешен ход. Баща ми се вбеси:
— Не го забърквай в това, Лара.
Той най-после ме забеляза и в момента, в който ме погледна през рамото й, Лара също се обърна.
Изведнъж лицето й омекна и тя дори се усмихна.
— Софи, ето те и теб! Къде беше през последните дни, не сме се срещали?
— На наоколо — заекнах аз. О, какво прекрасно алиби. — Баща ми ме затрупа с книги за четене. Да не прекъсвам нещо?
Лара махна с ръка.
— Само някакви досадни дела на Съвета. Нищо, което да те засяга. — Тя се обърна отново към баща ми. — По-късно отново ще го обсъдим. Оставям ви да си побъбрите.
Като излизаше от кабинета, потупа ръката ми по типичния загрижен начин, както винаги го правеше. Положих всичките си усилия да не я отблъсна.
Вратата щракна зад гърба й и аз си отдъхнах с облекчение. Баща ми махна с ръка да седна.
— Опасявам се, че пътуването ми не беше толкова успешно, колкото се надявах. Айслин Бранник продължава да…
— Те правят демоните в „Хеката“ — прекъснах го аз. — Бях там снощи. Отидох през Итинериса и видях с очите си. Там се случва всичко. Шестима ученици са изчезнали от училището за последните осемнайсет години. Двама от тях са Ана и Частън, момичетата, които Алис нападна миналата година.
Изрекох го толкова бързо, че нямах време да се страхувам за дупките в историята си.
Баща ми ме гледаше така, сякаш изведнъж съм проговорила на гръцки.
Хм, всъщност той сигурно разбира гръцки, така че по-точно би било да кажа марсиански. Във всеки случай изглеждаше ужасен и объркан.
— Какво?
Наложи се да разкажа историята отново по-бавно, като оставих частта с Арчър настрана. Казах му, че си спомних, че съм видяла нещо странно в „Хеката“, и съм се върнала, за да проверя. Описах кратера, скалата в средата му, дори таласъмите.
Като приключих, той изглеждаше по-стар и по-тъжен от всякога.
— В това няма никакъв смисъл.
— Започвам да си мисля, че трябва да сложа това изречение за заглавие на автобиографията си.
— Ана и Анастасия са две от най-доверените ми служителки — каза той. — Как е възможно те да стоят зад всичко?
— Това е въпрос за един милион долара. Има ли начин да се провери дали Ник и Дейзи са учили в „Хеката“? Сигурно са имали други имена.
Не знам защо разчитах, че баща ми ще извади базата данни със свитъци от „Хеката“ и веднага ще провери. Сигурно подобна информация се пази на пергаменти, изписана с перо и мастило. Въпреки това се разочаровах, когато той поклати глава.
— Не може да се провери. Анастасия пази всичката информация. Ако това, което казваш за семействата на Ана и Частън, е вярно, значи може би и семействата на Ник и Дейзи никога не са ги обявявали за изчезнали.
Баща ми гледаше замислено по онзи начин, сякаш се кани да търси отговори в древни книги с криптирани текстове. Той се изправи уверено и отиде до лавицата с книги.
Издърпа една от подвързаните с кожа книги и започна да разлиства страниците. Явно вече бях излишна. Толкова от мен. Станах от стола и се изнизах към вратата.
Тъкмо хванах дръжката и баща ми каза:
— София?
— Да?
— Много се гордея с теб. Нямам представа какви ще са дългосрочните последици от действията ти, но може би…
Вдигнах ръка.
— Нека да оставим тази работа с гордостта засега, става ли?
„Особено като се има предвид, че цялата гордост ще се изпари в момента, в който научи за Арчър“ — помислих си аз тъжно.
Той се усмихна:
— Добре. Лека нощ.
— Лека.