Върнах се в главното фоайе. Беше празно, като изключим двамата пазачи. Цялата къща изглеждаше тиха. Погледнах си часовника, показваше почти единайсет. След по-малко от час ще се срещна с Арчър и нямам представа какво ще му кажа, като…
— Софи?
Вдигнах поглед и видях Дейзи да стои в най-горната част на стълбището, точно в средата на арката. Имаше нещо странно в позата й. Държеше ръцете си стиснати от двете страни на тялото, а главата й бе леко наклонена надясно. Изражението й беше празно. В главата ми зазвъняха предупредителни звънчета, но вдигнах ръка да й помахам.
— Ето те — казах аз и отстъпих назад. — Не сме се виждали от…
Не успях да довърша изречението си. Тя тръгна към мен и забелязах очите й.
Нямаше нищо човешко в тях.
Настръхнах. Бях виждала такива очи преди и знаех какво значат.
Вдигнах ръце и въпреки изтощението, магията ме изпълни, чиста и първична. Замислих се за майка си и с едно щракване на пръстите запратих мълния към Дейзи. Не исках да я нараня, само да я забавя. Но макар да се препъна малко, тя продължи да настъпва.
— Татко! — извиках аз, макар да знаех, че не може да ме чуе.
Дейзи изръмжа, от пръстите й се показаха огромни животински нокти. Този път запратих по-силна магия по нея, за да я съборя на земята. Тя падна на колене и зави от болка и макар да бях ужасена, ме обзе вина. „Това не е Дейзи“ — напомних си аз. Нямаше и следа от нея в съществото, което се изправи на крака, а очите му светеха от ярост. Тя погледна нагоре, видях как устните й помръднаха, но не разбрах какво каза. Щом чух ужасния стържещ звук от метал по камък, осъзнах, че стоя точно под една от огромните статуи, които така впечатлиха Джена в първия ни ден тук.
Статуята всеки миг щеше да се стовари.
Трийсет и четвърта глава
Може да звучи странно, но първото нещо, което си помислих, докато гледах двуметровата статуя да пада върху мен, беше:
— Е, поне знам, че не може да ме убие.
Само демонично стъкло може да убие демон, но не съм сигурна дали и Кал ще може да ме излекува, предвид колко изпотрошена ще бъда.
Без изобщо да се замислям, затворих очи. Усетих как силите ми се надигат в мен, а после ме обзе странно усещане за студ — не бях го изпитвала от онази нощ в гората с Алис.
Сякаш отдалече чух оглушителния трясък на статуята върху мраморния под. Отворих очи.
Стоях на няколко крачки от нея, на стълбището, точно зад Дейзи. За пръв път от шест месеца бях успяла да се телепортирам.
Дейзи се завъртя към мен объркана, но явно звукът от падналата статуя бе привлякъл нечие внимание, защото чух стъпки.
— Не! — извика някой.
Беше баща ми, застанал на площадката в горната част на стълбището. Дишаше тежко, протегнал ръка към Дейзи.
— Това не си ти — каза й той и забелязах колко големи усилия полага, за да запази самообладание. — Можеш да се справиш. Спомни си какво съм те учил.
Но по лицето й не се появи и най-бледият намек за разбиране. Това бе най-страшното. Дори Алис, колкото и да беше луда, имаше човешкото си самосъзнание. Дейзи беше просто чудовище с изкривено от ярост лице.
С бързина, на която не можехме да реагираме, тя бръкна в колана си и извади нещо. Беше парче демонично стъкло, същото, което ме нарани на рождения ми ден. То зацвърча в ръката й, изгаряйки я, но Дейзи дори не трепна. Продължи да пристъпва към нас и ни гледаше заплашително с виолетово-червеникавите си очи.
Следващите няколко мига са ми като в мъгла. Дейзи се хвърли към мен, демоничното стъкло отхвръкна нагоре, после проблесна светкавица, явно баща ми беше запратил мълния към нея, но тя като че ли не изпитваше никаква болка. Баща ми се озова до мен и се хвърли да попречи на острието да ме достигне. Изкрещях.
Изведнъж отекна вик на някакъв неразбираем език. Думи, които никога преди не бях чувала. Дори не съм сигурна, че изобщо бяха думи. В тях имаше такава сила, че главата ми щеше да се пръсне.
Дейзи спря на място, а очите й се ококориха. Демоничното стъкло падна от ръката й и само след миг вече изглеждаше като предишната Дейзи, която познавах. Очите й се завъртяха и тя се строполи на стълбите и се търкулна надолу. Някъде в къщата стенен часовник отброи единайсет удара и с ужас осъзнах, че са минали по-малко от три минути, откакто излязох от кабинета на баща ми.
Той се затича по стълбите, хвана безжизненото тяло на Дейзи и притисна пръсти към врата й.