Аз гледах Лара, която беше застанала точно до повалената статуя и дишаше тежко.
— Какво, по дяволите, беше това? — я попитах аз, а гласът ми прокънтя твърде силно в тишината.
— Просто заклинание за обездвижване — отвърна тя и тръгна към нас, а токчетата й тракаха по каменния под.
— Лъжеш!
Баща ми извика тези думи с малко повече злоба, отколкото мислех, че е способен да покаже. Лара сигурно също е била шокирана, защото пребледня.
— Моля?
Баща ми се изправи на крака и я изгледа.
— Не съществува обездвижващо заклинание, което да спре демон в такова състояние.
Той изглеждаше толкова страшен, че дори аз настръхнах, но Лара не трепна.
— Очевидно съществува, защото току-що го използвах. — Тя махна с ръка към Дейзи. — Това момиче щеше да те убие, Джеймс.
Слязох по стълбите и застанах до баща си.
— Какво ще стане сега с нея? — попитах го аз.
Баща ми не откъсна поглед от Лара.
— Трябва да бъде съхранявана някъде. В една от килиите на долното ниво, предполагам.
— Съхранявана?
Той най-после ме погледна, очите му бяха тъжни.
— С нея е свършено, Софи. Тази част от нея, която беше Дейзи, вече я няма. Щом веднъж магията вземе връх… няма връщане назад.
Дейзи простена и миглите й трепнаха, сякаш в нея все още имаше парченце от личността й, която чу и разбра казаното.
— Някой ще трябва да каже на Ник — промърморих.
Баща ми въздъхна и намести вратовръзката си.
— Разбира се. Джена.
Вдигнах поглед и с изненада забелязах Джена да стои точно зад Лара. Сигурно беше чула цялата разправия. Лицето й беше пребледняло, а очите — огромни. Тя се втурна към мен и хвана ръката ми.
— Добре ли си? — попита ме тя.
— Да.
Но по бузите ми започнаха да се стичат сълзи. Не знам дали от вина, или при вида на страха в очите й.
— Ако нямаш нищо против, намери Ник и му кажи, че искам да се срещнем в зимната градина — каза баща ми.
Тя погледна малко изненадано, но каза, че ще го направи, и излезе от фоайето.
Баща ми се наведе отново над Дейзи и отметна черната й коса от лицето. Мърмореше нещо, което не разбирах, а тя изглеждаше като дълбоко заспала.
— Ще се погрижа за нея — каза той. — Лара, след като се срещна с Ник, искам да поговорим. Ясен ли съм?
Тя се поклони леко, а устните й бяха присвити от гняв.
— Разбира се.
Щом Лара си тръгна, коленете ми поддадоха и седнах на стълбите. След няколко минути се появиха Родерик и Кристофър. С изненадваща нежност те вдигната Дейзи и я понесоха към една от онези килии във вътрешността на имението. Мисълта, че ще бъде заключена в някаква килия, ме изпълни с тъга.
Подпрях главата си с ръце и се опитах да осмисля случилото се.
— Татко — казах най-после. — Дейзи ме нападна нарочно.
Очаквах да реагира по обичайния си начин и да каже нещо като „Софи, но това е невъзможно“ и все в този абстрактен смисъл. Но този път не го каза. Вместо това седна до мен.
— Разкажи ми.
— Тя извика името ми тъкмо преди да ме нападне. И всичко това с острието… Ти беше много по-голяма заплаха. Аз бях прекалено изтощена от телепортирането, за да й се противопоставям повече. Но тя щеше да те промуши само защото застана пред мен.
Баща ми свали очилата си и разтърка очи.
— Казах ти, че пътуването ми не се увенча с успех. Така е, що се отнася до Бранник, но не важи за всичко. Онзи вещер, когото трябваше да посетя в Линкълншир, Андрю Кроули, ми даде много полезна информация. Помниш ли главата за контролиране на демони в книгата, която ти дадох? Мисля, че беше в пета глава.
— Ами… не.
На лицето му се изписа раздразнение.
— Честно, Софи, не ти дадох книгата случайно.
— Наистина съжалявам, но тя е твърде дебела, скучна и не може ли просто да минем към онази част, в която ми казваш какво пише вътре?
— Има легенди за вещици и вещери, които създават демони още в древни времена и после използват силите им.
— Както сборището на Елодия искаха да направят с Алис?
— Не — поклати глава баща ми. — Това е да призовеш демон и да го задържиш. Различно е. Ако ритуалът им беше успял, щяха да могат да използват Алис за някои свои цели, но нямаше да могат да я контролират. Тя щеше да запази свободната си воля.
Той ме погледна, а после добави много тихо: