— Но според Г-н Кроули, за да имаш пълна власт над един демон, трябва да си неговият създател. Трябва да си този, който е извършил ритуала по обладаването.
— Лара. Тази дума, която тя каза… Така спря Дейзи.
— Да.
Изведнъж всичко започна да се намества, само дето картината изглеждаше все по-зле.
— Значи е тя. Тя е направила Ник и Дейзи демони.
Мислите ми продължаваха да препускат като снежна топка по надолнище.
— Тя знае, че съм била на Грималкин, татко. Не знам как, но знае. Тя е насъскала Дейзи по мен. Спря я само защото щеше да нарани теб.
Милата и любезна Лара, Противоположната г-жа Касноф, както я наричахме с Джена. А тя се опита да ме убие.
— И сега какво? — попитах. — Ще я арестуваш ли?
— Не мога.
Това беше последният отговор, който очаквах, и го погледнах ужасено.
— Татко, тя току-що се опита да ме убие. Да не споменавам, че създава демони и ги използва като оръжие.
— Ти не разбираш — каза той угрижено. — Лара, Анастасия и аз имаме кръвен обет. Ако ги хвърля в тъмница без доказателства, може да изглежда като политическа манипулация.
— Но ти имаш доказателство. Онова място на остров Грималкин. Повярвай ми, татко, всеки би разбрал какво се е случвало там долу.
— Няма да бъде достатъчно. А и Анастасия има пълен контрол върху всичко на острова. Веднага може да измисли някакво правдоподобно обяснение.
Поклатих глава разочаровано:
— Но Дейзи и Ник…
— Дейзи в момента е напълно безчувствена, а Ник няма спомени за живота си отпреди да стане демон. Не могат да ни помогнат с нищо.
Станах рязко на крака и после веднага съжалих. Цялата тази магия и всичкият стрес ме бяха замаяли. Така че се облегнах на парапета.
— Значи няма да предприемеш нищо?
Баща ми също се изправи.
— Софи, казах ти, че да си председател на Съвета е свързано с много жертви. Лара ме е излъгала, унищожила е живота на едно младо момиче за свои собствени цели, а току-що направи опит да убие дъщеря ми. — Магията се излъчваше от него на талази и за миг ми се стори, че е по-добре отново да седна. — Повярвай ми — продължи той. — Искам направо да я унищожа. Но не мога. Не и преди да имам конкретно доказателство.
На мен идеята за унищожение ми прозвуча много добре. Но колкото и да ми беше неприятно, знаех, че е прав.
— Политиката е нещо ужасно — промърморих.
Той взе ръката ми.
— Софи, заклевам се, че ще разнищим тази история напълно. И когато успеем, Лара, Анастасия и всеки друг, който също е взел участие във всичко това, ще бъдат наказани.
— Благодаря, татко.
Исках да почакам Ник, най-малкото за да окажа на баща си някаква морална подкрепа, но той ми каза да се прибирам в стаята си.
— Изглеждаш много преуморена — рече. — Ще повикам Кал…
— Не — отвърнах бързо. — Трябва ми малко време насаме.
— Добре — кимна той. — Иди да си починеш.
Тъкмо се зарадвах и се обърнах нагоре, когато той добави:
— Утре ще се обадя на майка ти.
Нямаше никакъв смисъл да споря с него. Разпознавам решителното изражение, щом го видя. Ще й се обади, а тя ще долети на мига, за да ме отведе… всъщност къде? Не бих казала, че мога да се върна в „Хеката“.
Тези мисли ме уморяваха, така че се качих горе и си взех най-продължителния душ, известен на човечеството. Знаех, че ще е нужно много време, за да отмия страха, тъгата и заплахите, които ми се натрупаха, но душът все пак ми помогна. Щях да се срещна с Арчър съвсем скоро, така че определено исках да се пречистя преди това.
Чувствах се малко по-добре, щом излязох от банята, но това мигновено се промени, щом видях Елодия. Този път изглеждаше малко по-плътна и много по-ядосана. Устните й се движеха бясно и не можех изобщо да разбера какво ми казва.
— Знам — промърморих и се увих с кърпа. — Сигурно трябва да посещавам фитнеса по-често, но да ти кажа, ако ще ме посещаваш, трябва да поставим някакви граници.
Тя вдигна ръце и започна да маха, а лицето й изразяваше смесица от гняв и тревога. Нещо ми подсказа, че каквото и да се опитваше да ми каже, беше някак си по-важно от петте килограма, които имах нужда да сваля.
Някой почука на вратата и аз подскочих. Дори Елодия погледна нататък.
— Стой тук — казах й, а тя просто ме подмина.
Чудесно.
На вратата стоеше г-жа Касноф. Лицето й изразяваше същата тревога като Елодия.