Той се опита да се засмее, но се чу само гъргорене. Притиснах ръка към устата си, за да не се разплача, и се изправих.
Стисна халата ми.
— Не ме оставяй — прошепна.
Беше ужасно мъчително да го направя, но се отдръпнах назад.
— Връщам се след миг, обещавам.
Исках да му кажа още много неща, но и без това губехме ценно време. Ако умре, преди да съм се върнала… Не исках да мисля за това. Преди да съм размислила, затворих очи и изчезнах.
Появих се пред стаята на Кал. Той отвори вратата и изглеждаше рошав и сънен, а също и приятно изненадан да ме види. Това беше най-лошото.
Щом забеляза, че съм цялата в кръв, усмивката му помръкна и той стисна ръката ми.
— Софи, какво става?
— Кръвта не е моя — казах аз. — Има пострадал човек, искам да дойдеш до мелницата, колкото можеш по-скоро. Не казвай на никого. Ще се срещнем там.
Той се намръщи, но аз се телепортирах обратно в мелницата, преди да е успял да ми зададе каквито и да било въпроси.
Не знам дали бе заради упражненията с баща ми или нещо друго, но не ми отне кой знае какви усилия да направя това сериозно заклинание, и то три пъти. Когато се върнах в мелницата, се чувствах с прояснен ум и без следа от замайване. Но страхът все още ме тресеше, щом погледнах към Арчър. Слава богу, все още дишаше, но като че ли по-учестено отпреди, а очите му бяха затворени.
— Видя ли, казах ти, че ще се върна — казах аз и коленичих до него.
Опитвах се да говоря с ведър глас, за да не забелязва колко съм уплашена. Не съм сигурна дали се получи, но той хвана ръката ми и без да отваря очи, я притисна към устните си. Държах другата му ръка, за да усещам пулса му.
Концентрирах се върху всеки удар на сърцето, който усещах с пръстите си, докато накрая не пристигна Кал.
— Софи?
— Насам!
Чувах го да приближава през падналите греди и камъни и накрая стигна до нишата. Помислих си, че никога не съм виждала нищо по-хубаво от него.
— О, много ти благодаря! — изрекох, останала без дъх.
— Какво се е случило? — попита той и пристъпи към мен.
И изведнъж го забеляза.
Различни чувства се изписаха на лицето му. В първия момент беше шокиран, но после шокът отстъпи място на хладен и тих гняв. Очите му се свиха и той присви устни.
— Кал — казах аз, но прозвуча като шепот.
— Махни се — заповяда той.
Изправих се и се преместих от другата страна на Арчър, а Кал коленичи на моето място. Грабна ръката му без грам от нежността, с която винаги лекува другите, включително и мен. Сякаш се опитваше да го докосва колкото се може по-малко. В първия миг ме обзе ужасно съмнение, но после той отпусна главата си и по кожата на Арчър плъзнаха малки, сребристи нишки.
Седях на пода на стара мелница, построена през XVIII век, и гледах как годеникът ми лекува момчето, което обичах, от нападение на демон.
Да, ще имам най-откаченото съчинение на тема „Как прекарах лятната ваканция“, като се върна в „Хеката“.
После се наведох напред и не знаех дали да избухна в сълзи, или в истеричен смях.
Няколко минути по-късно Кал се обади:
— Готово.
Когато погледнах, кръвта под Арчър бе напълно изчезнала и макар все още да не беше съвсем добре, дишането му беше бавно и ритмично.
— Благодаря ти — казах аз и сложих ръка на рамото на Кал.
Но той я отхвърли и се отдръпна от мен. Цялото му тяло изразяваше гняв — и раменете, и стиснатите юмруци.
Последвах го и се опитах да кажа, че съжалявам, но той ме отряза:
— Недей. Знаех, че си наивна, но не предполагах, че може да си и толкова глупава. Той е от Окото, Софи. Те убиват такива като нас. Коя точно част не ти е ясна?
Можех само да мигам насреща му.
— А този тук е дори по-лош от останалите — продължи, — защото на практика е един от нас. Той е предател на собствената си раса, а ти го допускаш… избутвайки… всичко друго настрана.
Той ме погледна и това, което видях в очите му, ме накара да изтръпна. Кал беше толкова добър в прикриването на емоциите си, че никога не съм осъзнавала… Боже, наистина ли съм толкова глупава?
— Ужасно съжалявам — повторих. — Никога не съм искала да те нараня, Кал.
Пламъчето на болка в очите му изчезна така внезапно, както се и появи.
— Не става дума само за мен — каза той. — Предполага се, че ти ще станеш председател на Съвета един ден. Цялото ни общество ще трябва да ти има доверие, а това никога няма да се случи, ако един от тях е в леглото ти.