Обзе ме гняв и срам едновременно и бузите ми почервеняха.
— Първо, никой не е „в леглото ми“. Второ, Арчър е спасявал живота ми неведнъж. Не е такъв, за какъвто го мислиш.
Той издаде звук на отвращение.
— О, хайде, Софи. Не схващаш ли? Той е най-мощното оръжие на Окото на Бога. Използвали са го като шпионин в „Хеката“ с години, какво те кара да мислиш, че сега е различно? Сигурно това е новата му задача — да се сближи с теб, за да получи информация за Съвета.
— Всъщност смятах да се възползвам от тялото й, но и това не е лоша идея.
И двамата с Кал се обърнахме рязко, и видяхме Арчър да седи до стената с блеснал поглед. Все още беше блед, но като изключим това, нямаше и следа от състоянието му само преди минути.
— Като си толкова убеден, че съм шпионин, защо ме спаси? — попита и лицето му се изкриви в болезнена гримаса, щом се опита да се изправи на крака. — Можеше да ме оставиш да умра и да си спестиш големите спорове.
Кал го погледна ядосано:
— Направих го заради нея.
Самодоволната усмивка на Арчър изчезна.
— Сега си честен — каза той. — Благодаря ти.
Те се гледаха известно време и докато единайсетгодишната глупачка в мен се радваше, че двама готини мъже се карат за нея, рационалната ми седемнайсетгодишна същност беше наясно, че Арчър трябва да се махне оттук, колкото се може по-скоро.
— Добре, вижте, можем да говорим за това по-късно — казах аз и се доближих до Арчър.
Той хвана ръката ми и я стисна.
Погледът на Кал се закова върху хванатите ни ръце и той се обърна.
— Прибирам се.
Но вратата беше блокирана.
Баща ми, Лара и останалите трима от Съвета стояха на вратата и ни гледаха със сурови изражения.
Трийсет и шеста глава
Спомените ми за случилото се след това са малко объркани. Помня, че Кристофър се хвърли напред и изрита меча на Арчър извън обхват. После изви ръцете му зад гърба и ги върза с черната корда, която винаги висеше на колана му.
Помня, че Лара хвана ръката на Кал и му изкрещя нещо, а Родерик изви ръцете му и изкрещя на мен, размахвайки заплашително черните си криле като същински ангел на смъртта.
Но най-ясно помня баща си, който ме гледаше с непроницаемо изражение. Когато се опитах да му кажа нещо, той рязко вдигна ръка.
— Дори не се опитвай да ми обясняваш, София.
Пътят до къщата бе най-дългият и най-жалкият километър в живота ми. Дори не бях сигурна за какво да се тревожа най-много. Дали за това, което ще направят на Арчър, или дали баща ми някога ще ми прости. Няколко крачки по-напред от нас той разговаряше с Лара и се опитах по тона му да преценя в колко голяма опасност съм. Бях хваната с един от най-големите врагове на нашето общество. Нещо ми подсказваше, че наказанието ми ще бъде доста по-сериозно от писане на есе от хиляда думи на някоя отвлечена тема.
Имението бе мрачно и тихо. Щом влязохме в главното фоайе, баща ми най-после каза нещо:
— Ще свикаме спешно събрание на Съвета за утре сутрин. Софи, Кал, вие двамата ще се приберете в стаите си и ще останете там, докато някой не дойде да ви извика. Кристофър, заведи Г-н Крос в някоя от килиите.
Погледнах Арчър, щом Кристофър започна да го влачи надолу.
— Всичко е наред — каза ми той.
Но не беше. И никога нямаше да бъде.
Щом го отведоха, се доближих до баща ми. Той все още не искаше да ме погледне. Държеше се по същия безчувствен начин, както Кал в мелницата преди малко.
— Татко, знам, че да кажа „съжалявам“ никак няма да е достатъчно.
Дишайки тежко, той отвърна:
— Докато даването на показания не приключи, не мога да разговарям с теб. Моля те, прибери се в стаята си и остани там до утре сутрин.
Очите ми плувнаха в сълзи.
— Татко…
— Върви! — извика той и аз сложих ръка на устата си, за да не се разплача силно.
Той си тръгна, без дори да ме погледне.
— Хайде — каза Кал. — Няма какво повече да направиш.
— Ти ли им каза? — попитах. — Затова ли дойдоха в мелницата?
Цялата предишна ярост на Кал като че ли се беше изпарила.
— Не. Нямам представа защо се появиха. Може да има нещо общо с онези тестове, на които ме подлагат. Може би следят магията ми, кой знае?