Той се обърна и макар да не исках нищо друго, освен да се затичам след баща си, последвах Кал. Меките килими заглушаваха стъпките ни, а светлините от свещниците правеха сенките ни начупени по стените. Гледах всички портрети, сякаш ме укоряваха. Тези безименни вещици, в продължение на векове преследвани от ордена на Окото, от Бранник и от един бог знае още кого…
„Направих го с добри намерения, — исках да им кажа. — А Арчър не е един от тях, не и наистина.“ Но някак ми се струваше, че портретите не ми вярваха.
— Какво мислиш, че ще ни направят? — попитах Кал и стомахът ми се сви от страх.
— Няма да е толкова лошо, колкото си мислиш — отвърна той, но не изглеждаше много убеден. — Ти си дъщеря на Джеймс и си важна за тях. Няма да те хвърлят на вълците или нещо подобно.
Зачудих се дали хвърлянето на вълците е реално и буквално наказание в случаи като този. Не ми се искаше да знам.
— Може би ще те пратят в „Хеката“ за допълнителна година и може би това ще е най-тежкото наказание. А на мен…
— Ти просто ми помагаше. Кажи им го, става ли? Кажи им, че си изпълнявал предбрачната ни клетва или нещо подобно. Ще ти се размине лесно, обзалагам се.
Спряхме пред неговата врата и той ме погледна. Както винаги, нямах никаква идея какво се върти в главата му.
— Може би — беше всичко, което каза. След дълга пауза добави: — Предполагам мислиш, че ще го убият, но едва ли. Арчър Крос е толкова ценен за Окото, колкото си ти за Съвета. От него ще стане добър заложник и те го знаят.
Постарах се да не плача. Ако пролея още някоя сълза тази вечер, ще се превърна в изсъхнала шушулка.
— И какво сега? Прибираме се по стаите си, спим и се преструваме, че всичко ще бъде наред? — Изведнъж ми хрумна още една мисъл: — Или пък се преструваме, че Ник не е там навън, напълно откачил и суперсилен. Защото няма как да забравя такова нещо.
— Напротив, има.
Той се протегна и сложи длан на бузата ми.
Почти веднага ме обзе чувство на щастие, което се разпространи по цялото ми тяло чак до върховете на пръстите.
— Имаш най-хубавата дарба — промърморих сънливо.
— Иди да си лягаш, Софи — каза той и отдръпна ръката си, сякаш кожата ми го бе опарила. — Утре ни чака дълъг ден.
Но днешният още не беше приключил. Щом се обърнах и тръгнах към стаята си, видях Джена да стои пред вратата ми. Лицето й излъчваше болка и гняв.
— Слязох долу да си взема малко кръв — каза тя. — И… видях, че те водят. С Арчър.
Магията на Кал, която много ми помогна преди няколко минути, сега ме измъчваше. Мозъкът ми бе твърде заспал и отпуснат, за да й дам каквото и да било обяснение, а щом се опитах, не можех да изрека думите.
— Той ми помагаше.
Тя издаде звук, нещо средно между ридание и въздишка.
— Помагал ти е? Софи, той е един от…
— От тях — довърших аз и изведнъж се вбесих. — Знам. Не си първата, която ми го казва тази вечер. Но, Джена… — протегнах се и я хванах за ръката. — Кал ми е ядосан, баща ми сигурно ме мрази… Не мога да понеса и ти да ме намразиш.
По бузите й се стекоха две сълзи и паднаха на ръката ми. Кръвният й камък блестеше на светлината от свещите и след един много дълъг миг тя сложи ръка върху моята.
— Добре — каза, подсмърчайки. — Но утре ще ми разкажеш всичко.
— Всичко — повторих и ми се искаше да заплача.
А щом тя ме дръпна към себе си и ме прегърна, едва не се разхлипах.
— Ти си по-добра приятелка, отколкото заслужавам — промълвих.
— Знам — отвърна тя и ме прегърна по-силно.
Усмихнах се през сълзи и една малка част от тежестта върху сърцето ми се стопи.
Рано на другата сутрин чух, че някой тропа по вратата, и подскочих. Магията на Кал беше напълно изчезнала и отчаянието и тревогата се върнаха при мен с пълна сила. За по-малко от двайсет и четири часа целият ми живот се обърна с главата надолу. Ник и Дейзи откачиха, Арчър беше арестуван, а крехката връзка, която бях изградила с баща си, се разби на парчета. Не е честно толкова лоши неща да се случат за такова кратко време.
А може би сега ми се случва всичко ужасно за целия ми живот. Може би следващите осемдесет години ще имам много късмет и ще живея, отглеждайки много и различни котки. Би било хубаво.
Тропането се чу отново и осъзнах, че не е по моята врата, а по тази на Кал. Отпуснах глава на възглавницата. Дали аз ще съм следващата, или първо ще отведат Арчър?