Страхувах се, че това е последната ни целувка, а може би и той си мислеше същото. Беше различна от всички останали. Бавна и изпълнена с отчаяние. Когато свърши, и двамата бяхме задъхани и притиснали челата си едно в друго.
— Софи — започна Арчър, но изведнъж металната врата се отвори със скърцане.
На прага стоеше Кристофър, а косата му изглеждаше синя от светлината на сферата. Не ни обърна никакво внимание, просто се обърна и каза. Със заповеден тон:
— Тук вътре.
Две тъмни фигури влязоха в килията, носейки огромен вързоп.
Баща ми.
Беше облечен в синя роба, подобна на тази от рождения ми ден. Двамата мъже го оставиха на земята. Виждах татуировките по лицето му да се вият като отровни лиани. В тъмното изглеждаха черни, но предположих, че са в същия виолетов цвят като на Ванди.
Но изобщо не ми пукаше за това. Всичко, което имаше значение, беше ритмичното вдишване и издишване, което показваше, че той е жив.
— Татко — казах аз нежно, но той не се събуди.
Стиснах ръката му по-силно. Имаше нещо по-различно в него и ми отне известно време да разбера, че не усещам магическите му сили. Бях толкова свикнала е това чувство, като нискочестотна радиостанция, която само аз можех да хвана. А сега се излъчваше просто тишина. Моите собствени сили, заключени в мен, като че ли се блъскаха в невидимия си сандък в знак на съчувствие.
По бузите ми се стичаха сълзи и капеха върху робата му.
Нечии груби ръце ме хванаха за раменете и ме изправиха на крака. Кристофър стоеше на прага с безчувствено изражение.
— Твой ред е, София.
Откъснах поглед от баща си и погледнах Арчър.
Не, това не беше истина. Това не можеше да са последните секунди, в които ги виждам. Имаше още толкова неща, които исках да им кажа.
— Аз ще го наглеждам — рече Арчър и коленичи до баща ми. — И ще се видим, като се върнеш.
— Добре — казах аз и облизах пресъхналите си устни. — Ще се видим, когато се върна.
Казах го като някаква мантра или клетва. И продължих да го повтарям в главата си.
„Когато се върна, когато се върна. Щом баща ми е оцелял, значи и аз ще оцелея.“
Избутах пазачите.
— Мога да ходя и сама — заявих.
Макар краката ми да трепереха така силно, че едва не се строполих на земята, се насилих да отида до Кристофър с твърда крачка.
Последвах го навън с изправена стойка и високо вдигната глава.
Но щом стигнахме до пътеката, която водеше към другата част на имението, решителността ми ме напусна. Там ме чакаше г-жа Касноф.
Трийсет и девета глава
Едва се насилих да я погледна, като ми направи жест да я последвам по стълбите. Никога не съм й била голяма почитателка, но поне й се доверявах. Не можех да не си спомня за онази нощ след случилото се с Аргус, как тя стоя до леглото и ми държеше ръката. Как ми каза, че съдбата ми е да служа на Съвета. За съжаление, забрави да спомене, че планират да ме убият, ако не живея според техните очаквания.
— Софи, знам, че се чувстваш предадена — каза тя.
— Предадена, ядосана, ужасена… Изпитвам много чувства в момента.
Тя спря и сложи ръка на рамото ми.
— Имаме много сериозни причини да направим това.
Отхвърлих ръката й.
— Сестра ти вече държа обяснителната реч на злодея. Не ми трябва още една.
— Но ние наистина имаме причина. Не сме злодеи. Правим това, което е най-добро за магическото общество. Броят ни стремително намалява, докато членовете на Окото и Бранник се увеличават. Ти и баща ти трябваше да ни защитавате, а явно и двамата предпочетохте компанията на враговете ни.
— Това не е… Чакай малко, как така и двамата? Откога баща ми е близък с Окото? Или с Бранник?
Тя поклати глава и продължи нагоре по стълбите.
— Вече няма значение.
Стигнахме до края на стълбището, но все още бяхме под земята. Нямаше прозорци. По стените бяха подредени рицарски брони, но изглеждаха някак различни от тези, които бях виждала в другата част на имението. Бяха плашещо огромни. Обзе ме паника и отново усетих как магията ми тупти жалко и безпомощно в мен.
— Ако ме последваш… — започна тя, но преди да успее да продължи, някой извика:
— Анастасия!
Беше Елизабет. Тичаше с тънките си бабешки крачета, а полата й се вееше около нея.
Г-жа Касноф с раздразнение попита: