Вървях колкото можех по-бързо, но все още чувах навсякъде шума от битката. Имаше тропот и гръм, а понякога и писъци. Налагаше се да вървя, колкото мога по-бързо, макар отчаяно да се питах какво се случва зад мен. „Татко, Арчър, Джена, Кал — повтарях си аз. — Не можеш да им помогнеш, ако си мъртва.“
Покривът стана още по-нисък и се наложи да падна на колене и да пълзя. Най-после стигнах до нещо голямо. Врага.
Бутнах я силно и ме посипаха чакъл и пръст. Виждах върховете на лабиринта от жив плет, така че явно бях някъде в задната част на къщата.
Измъкнах се навън и присвих очи. Силната светлина ме заслепи за момент. Помислих си, че слънцето е изгряло. Но не бе възможно, защото беше тъмно, когато с г-жа Касноф и Елизабет стигнахме до главното фоайе. Със сигурност не бе минало достатъчно време, че да изгрее слънце. А и светлината не беше меката слънчева светлина, а острият червеникав блясък на огън.
Изправих се на крака и се обърнах към къщата.
Тя гореше.
Докато я гледах, огнени езици излизаха от счупените прозорци на горните етажи и облизваха стените. Покривът на имението беше с площ четири квадратни километра, както ни осведоми Лара в първия ни ден тук. Сега ми се струваше, че всичките четири километра горят. Топлината пареше кожата ми, а димът почти ме задуши. Дим.
Е, сега поне знаех.
Една огромна дървена порта изхвърча от пантите си. Къщата, в която Алис е била превърната в демон. Къщата, в която баща ми е прекарал целия си живот. Главната квартира на Съвета.
Изгаряше до основи.
А татко и Арчър бяха вътре.
Идваше ми да падна на колене върху тревата и да избухна в плач, но някаква ръка докосна рамото ми. Изпищях. За пръв път осъзнах колко уязвима съм без магически способности.
— Софи, аз съм, аз съм! — викаше този, който ме хвана за рамото.
Кал.
— Всичко е наред — каза той и ме придърпа към себе си. — Всичко е наред.
Отпуснах се в ръцете му, твърде слаба и уплашена дори да заплача.
— Къде беше?
— След като ми произнесоха присъдата, Съветът ме прати обратно в „Хеката“. Но… не знам, просто усетих, че нещо не е наред тук, и използвах Итинериса, за да се върна. Какво, по дяволите, става?
Погледнах лешниковите му очи, в които се отразяваше огненият ад пред нас.
— Съветът! Те превръщат ученици в демони. Те са направили Ник и Дейзи такива, а сега Ник е убил много хора. Осъдиха Арчър на смърт и… — Избухнах в сълзи. — Окото на Бога нападнаха къщата заради това, а Лара използва Дейзи срещу тях. Баща ми е още вътре. И Арчър. Направили са нещо на Джена, но не знам какво.
В този момент един от комините на къщата се разби с трясък, пръскайки искри и пушек. Звучи странно, но докато изреждах всичко това, пълната картина с всичко, което съм загубила, ме порази. Нямах магия. Джена беше изчезнала, може би беше мъртва. Арчър и баща ми бяха заключени в подземието на горяща сграда.
— Добре — каза той нежно. А после добави малко по-твърдо: — Иди при Итинериса. Използвах верижката на Крос, така че тя си е там. Вземи я и се махни оттук.
— Как? — попитах отчаяно. — Вече нямам магически способности.
Кал поклати глава.
— Не ти трябват. Итинерисът има своя собствена магия. Не се нуждае от твоята.
— И къде да отида? Нямам представа къде е майка ми.
Гърлото ми се стегна толкова много, че изпитах физическа болка. Баща ми каза, че ще й се обади. Какво, ако с тръгнала насам? Какво ще стане, ако се озове тук в разгара на битката?
— Ти си бил в „Хеката“. Тя беше ли там?
Кал поклати глава.
— Не.
Чу се още един трясък и Кал погледна към имението.
— Иди при Итинериса и му кажи, че искаш да те заведе при Айслин Бранник. Това би трябвало да е достатъчни.
Ако ми беше казал да се покача върху мелницата и да отида в Нарния, не съм сигурна дали бих била по-шокирана.
— Какво? — извиках аз. — Защо да ходя там?
— Защото майка ти е там — каза той и погледът му се впи в мен.
Преди да се усетя, бях стиснала яката му.
— О, боже мой, да не би да са я хванали?
— Не, но нямам време да ти обяснявам. Просто ми се довери. Тя няма да те нарани, а е единственото място, където ще си в безопасност. Аз ще видя какво мога да направя за баща ти. И за Крос.
Хванах ръката му.
— Кал, това е самоубийство.
Господ ми е свидетел, че исках да ги видя живи, но при мисълта за Кал, който се потапя в целия ужас вътре, ме заболя сърцето.