Когато свършваме, аз я изпращам до централната зала. Сега там е по-тихо, вместо пътници преобладават любопитни туристи с фотоапарати. Готов съм да чакам с О’Брайън пред изхода към нейната платформа, докато дойде влакът за Гринуич, но тя спира под златния часовник.
— Ще се справя — казва ми с измъчена усмивка.
— Знам. Но няма смисъл да чакаш сама.
— Не съм сама. — Тя стиска ръката ми с благодарност. — А теб има кой да те чака.
— Едва ли. Напоследък Тес след вечеря се заключва в стаята си и сяда на компютъра. Все едно е сложила на вратата надпис: НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ.
— Понякога хората затварят вратата, защото се чудят как да те накарат да почукаш.
О’Брайън пуска ръката ми и се вмъква в група немски туристи. Бих се опитал да я последвам, но тя не иска. Затова се обръщам, тръгвам в обратната посока — към метрото, и с всяка крачка надолу въздухът става все по-топъл.
3.
Излизам от спирката на Осемдесет и шеста улица в Горен Уестсайд. Там живее малкото ми семейство сред други малки семейства. Вечер улицата често гъмжи от родители, които държат в едната ръка чаша капучино, а с другата бутат модерна детска количка. Идеална илюстрация на хората като нас — образовани професионалисти, мразещи предградията и уверени, че животът тук, на сравнително безопасно място, но и на две крачки от Сентрал Парк, Природонаучния музей и образцовите обществени училища, ще даде на децата ни всичко необходимо, за да станат един ден като нас.
Тук ми харесва, прилича на постоянен туристически лагер. Израснах в Торонто, град с по-скромни мащаби и по-скромен темперамент, сравнително лишен от митология. Да живея в Ню Йорк беше за мен един непрестанен напредък в изкуството на преструвката. Да се преструвам, че това наистина е мой дом, а не нещо сглобено от романи и филми. Да се преструвам, че някога ще изплатим ипотеката за нашия просторен апартамент с три спални в „престижна сграда“ на Осемдесет и четвърта улица. Често ме мъчи фактът, че всъщност не можем да си го позволим, но както обича да изтъква Даян, „никой не си позволява това или онова, Дейвид. Сега не е 1954 година“.
Отношенията ни не вървят, може би вече са непоправими. Но докато старият асансьор ме носи с трополене към нашия етаж, аз подготвям разказа за този странен ден, решавам кое да изтъкна, кое да скрия. Искам да разкажа на Даян за О’Брайън, за разговора си с Уил Йънгър, за Мършавата жена, защото няма с кого друг да споделя тези конкретни теми — всяка от тях твърде интимна посвоему, за да бъде изложена пред колега или сътрапезник. Но има и искрица надежда да стигна до нея. Да разкрия нещо, което би я накарало да се замисли, би събудило интереса или съчувствието й. Отсрочка на неизбежното, само на това мога да залагам напоследък.
Отварям вратата и заварвам Даян да ме чака права, с почти празна чаша за вино в ръка. Какво говори лицето й? Че каквото и да й кажа, няма да има значение.
— Трябва да поговорим — казва тя.
— Трите най-страховити думи в историята на браковете.
— Говоря сериозно.
— Аз също.
Тя ме повежда към хола, където друга винена чаша (само че пълна) ме чака на масичката за кафе. Упойка за удара, който се кани да нанесе. Но аз не искам упойка. Това й беше проблемът открай време, нали? Че рядко присъствам в настоящето. Е, не знам дали е от странните и ужасни събития през деня, или просто току-що съм стигнал до ново решение, но в момента се чувствам присъстващ, и още как!
— Напускам — заявява Даян. Говори с добре отработена предизвикателност, сякаш й предстои да докаже чрез бягство своята смелост.
— Къде ще отидеш?
— До края на лятото — във вилата на нашите. Или поне докато си намеря апартамент в града.
— Два апартамента в Манхатън! Как ще ги плащаме? Да не си спечелила от лотарията?
— Предлагам да не говориш в множествено число, Дейвид. Говоря само за един апартамент. Моя.
— Значи не бива да се надявам, че е само пробна раздяла?
— Да, мисля, че не бива да се надяваш.
Тя отпива последната глътка от чашата си. Оказва се по-лесно, отколкото е очаквала. Вече е почти свободна и от мисълта за това ожаднява.
— Опитвам се, Даян.
— Знам, че се опитваш.
— Значи разбираш?
— Това не ти пречи да си човек, когото срещам и поздравявам всеки ден, но така и не съм опознала. Мислех си, че те познавам, но в крайна сметка се оказа, че греша.
— Какво мога да кажа?