Въздухът засяда в гърлото ми.
Някъде по средата на вагона едно момиче седи само до прозореца, загледано в мрака край прелитащите стени на тунела. Плитката с цвят на ризлинг едва се вижда в пролуката между седалките.
Трябва ми сякаш безкрайно много време, за да се приближа и да седна до нея. Още по-дълго никой от нас не помръдва. Познатият портокалов аромат на нейната кожа се смесва с чезнещия дъх на мокро сено, на животни, държани в нечист обор.
Ако се съди по мълчанието, би трябвало да е заспала. Но очите на отразената в прозореца Тес са отворени. Гледат и двама ни. Восъчнобели фантоми в стъклото. Дъхът на гласа й обгръща отраженията в мъгла.
— Татко?
— Да.
— Ако се обърна да погледна, още ли ще си тук?
— Ако ти си тук, и аз съм тук.
Влакът вихрено лети през земята, под един остров с милиони жители. Скоро ще излезем от другата страна на реката.
Тя се обръща и виждам, че е тя.
Тя е, и аз вярвам.