Тъй като нямах време да се обадя по телефона, пратих на О’Брайън есемес от летището. Колебаех се какво точно да й разкажа. Да опиша Мършавата жена чрез телефонната клавиатура в чакалнята за първа класа се оказа невъзможно, както и подробностите около уговорената „консултация“ по „случай“, за който не ми бе разкрито нищо, освен прекомерното възнаграждение. В крайна сметка написах само:
Отскачам с Тес до Венеция (италианската, не калифорнийската). Връщам се след няколко дни. Обяснение следва.
Нейният отговор дойде почти мигновено.
К’вооо?
Ставам да се поразтъпча. Самолетът меко бучи и свисти, уютен като механична утроба. Това и заспалите пътници от двете страни създават странното впечатление, че съм трансатлантически призрак, летящ стремглаво в пространството — единственият буден дух в тази нощ.
Но има и друг. Един възрастен мъж стои между вратите на тоалетните в края на пътеката и гледа обувките си с изражение на любезна досада. Когато се приближавам, той вдига очи към мен и се усмихва, сякаш е разпознал неочакван спътник.
— Не съм сам — казва приветливо човекът. Говори с чаровен италиански акцент. Има меки и приятни черти като актьор от рекламите.
— Бях се зачел.
— Така ли? Аз също обичам книгите — казва той — Великите книги. Мъдростта на човечеството.
— В моя случай само пътеводители.
Той се разсмива.
— И те са важни! Не бива да се загубите във Венеция. Трябва да си намерите пътя.
— Всички книги твърдят, че най-големият чар на Венеция е да се загубиш в нея.
— Да поскитате — да. Но да се загубите? Има разлика.
Докато размишлявам над това, старецът слага ръка на рамото ми. Хватката му е силна.
— Какво ви води във Венеция? — пита той.
— Работа.
— Работа! А, вие сте крадец.
— Защо смятате така?
— Всичко във Венеция е откраднато. Камъкът, мощите, иконите, златните кръстове във всяка църква. Всичко идва отнякъде другаде.
— Защо?
— Защото там няма нищо. Нито гори, нито кариери, нито ферми. Този град е оскърбление към Бога, изградено единствено върху човешката гордост. Та той се крепи на вода! Може ли подобно магическо деяние да се понрави на Небесния отец?
Въпреки благочестивия смисъл на думите му, тонът някак излъчва точно обратното, нещо като завоалирана шега. Той ни най-малко не се тревожи от престъпната „човешка гордост“ или гнева на Небесния отец. Напротив, тези неща го възбуждат.
Човекът поглежда през рамото ми към дремещите пътници.
— Благословената невинност на съня — отбелязва. — Уви, той вече не ме посещава със своята утешителна забрава.
После очите му откриват Тес.
— Дъщеря ви ли е? — пита той.
Изведнъж ме обзема твърда увереност, че съм оценил погрешно този човек. Той не е застаряващ чаровник, търсещ разговор със събрат по безсъние. Преструва се. Крие истинските си цели. Както и причината да стои сега тук, до мен.
Обмислям различни отговори — „Не е твоя работа, по дяволите“, или „Не смей да я гледаш“, — но вместо това просто се обръщам и тръгвам право към мястото си. Докато вървя, чувам го как влиза в тоалетната и затваря вратата. Все още е там, когато се отпускам на седалката.
Преструвам се, че чета, но държа под око вратата на кабинката. И макар да оставам буден около час, не го забелязвам да излиза.
Накрая ставам и почуквам на вратата, но тя е отключена. Когато отварям, вътре няма никого.
Венеция мирише.
На какво? Трудно е да се каже изпървом, тъй като това е по-скоро миризма на идеи, отколкото полъх от някакъв конкретен източник. Не е на готвено, на добитък или промишленост, а воня на империя, на припокриващи се истории, неизтриваемото петно на корупцията. В Новия свят, когато един град има миризма, можеш да кажеш каква е. Сладникавият мирис на фабрика за хартия в индустриалната зона. Печени кестени и лъх на канализация в Манхатън. Но във Венеция нашите северноамерикански ноздри се изпълват с непознатата смрад на великите абстракции. Красота. Изкуство. Смърт.
— Гледай!
Тес сочи корабчето, което идва да ни откара по Канале Гранде до хотела. Само това повтаря, откакто се приземихме — „Гледай!“. И е права: има толкова много за гледане, толкова много подробности по всяка фасада, че непрестанно я застрашава опасността да пропусне нещо ново и изумително. Аз съм повече от щастлив да гледам накъдето сочи с пръст; дъщеря ми е до мен и споделя възторга от пробуждането в един различен свят.