Качваме се на корабчето и то с пухтене поема напред през гъмжилото от други корабчета и гондоли. Почти веднага преставаме да виждаме каквито и да било признаци на съвременната епоха.
— Това е като Дисни Уърлд — отбелязва Тес. — Само че истински.
Соча й някои от истинските неща, опознати благодарение на интензивното четене в самолета. Ето го сивия дворец Фондако дей Турки с впечатляващите прозорци, изцъклени като мъртви очи. Ето Ла Пескерия с нейната неоготическа зала, използвана за рибен пазар още от 14-и век („Както мирише, май някои риби от онова време още не са продадени“, отбелязва Тес). Ето Палацо дей Камерленги, в чиято подземна тъмница някога хвърляли укривателите на данъци.
Сякаш само след броени минути Канале Гранде се стеснява и минава под моста Риалто, тъй отрупан с туристи от край до край, че се боя да не рухне над нас като лавина от цифрови фотоапарати, слънчеви очила и дялан камък. После каналът завива и отново се разширява. Минаваме под не чак толкова отрупания Понте дел Академия и каналът се влива в залива Сан Марко, отвъд който блести синята шир на лагуната.
Корабчето забавя и се насочва към кея на нашия хотел „Бауер ил Палацо“. Прислужници в ливреи с бронзови копчета закрепват нашето корабче, пренасят багажа ни вътре и един от тях протяга към Тес ръка с бяла ръкавица. Само час след кацането сме се пренесли от безличната анонимност на международното летище до почти невъобразимата индивидуалност на един от най-добрите хотели във Венеция, и дори в цяла Европа.
Тес стои на кея и мислено фотографира гондолите, лагуната, часовниковата кула на „Сан Марко“ и собствената ми смаяна физиономия.
— Радваш ли се, че дойдохме? — питам аз.
— Не ставай глупав — отговаря тя и обвива ръка около моята.
Мършавата жена не се шегуваше.
— Това място е хубаво — потвърждава Тес, загледана в полирания под от кафяв мрамор във фоайето на „Бауер“ и великолепните драперии пред прозорците. — Кой плаща?
— Не съм съвсем сигурен — признавам аз.
След регистрацията се качваме в нашата стая да се освежим. По-точно в стаите — две спални, две бани и елегантен хол с триметрови стъклени врати към терасата с изглед към Канале Гранде.
Вземаме си душ, преобличаме се и тръгваме към салона на покрива за обяд. От нашата маса се вижда откъм едната страна лагуната, откъм другата — целият площад „Сан Марко“. Както твърди пътеводителят, това е най-добрата наблюдателна точка в цяла Венеция. И най-високата.
— Знаеш ли как наричат този ресторант? — питам аз. — Il Settimo Cielo. Познай какво значи.
— Не говоря италиански, татко.
— Седмото небе.
— Защото е на седмия етаж?
— Браво, получаваш тиквен медал.
— Какво е тиквен медал?
— Няма значение.
Обядът пристига. Пъстърва на скара за мен, spaghetti alla lemone за Тес. Ядем лакомо, сякаш самото гледане наоколо през последните няколко часа ни е докарало свиреп апетит.
— Какво е това? — пита Тес и сочи отвъд канала към белия купол и изящните колони на Chiesa Della Salute.
— Катедрала — отговарям аз. — Всъщност чумна църква, една от многото, построени през 17-и век.
— Чумна църква?
— Изградили я, за да се защитят, когато ужасната болест — Черната смърт — стигнала до Венеция. Погубила почти половината население. По онова време нямали медицинските знания, за да се борят с нея, затова можели само да построят църква и да се надяват, че Бог ще ги спаси.
— И спасил ли ги е?
— Чумата в крайна сметка отминала. Независимо дали някой е построил църква или не.
Тес навива спагети около вилицата си.
— Мисля, че Бог го е сторил. Макар ти да не вярваш — казва решително тя. Лапва спагетите и издува бузи. Дъвче и се усмихва едновременно.
Същата вечер, уморени, но развълнувани, излизаме на кратка разходка по лабиринта от улички около хотела, преди да си легнем. Аз имам доста добро усещане за посоките (особено след консултация с картата в пътеводителя) и съвсем ясно си представям маршрута: трите леко назъбени страни на един квадрат и после обратно. Но скоро след като тръгваме, завоите стават неочаквани, улицата се разделя на две по-малки улички покрай каналите и сме принудени да вземем решение — наляво? надясно? — каквото не съм очаквал. Все пак държа на идеята да обиколим площада и да се върнем към Канале Гранде, дори ако това ни отнеме малко повече време.