И все пак допускам, че между нас има някаква своеобразна любовна връзка. Когато сме заедно, разговаряме за неща, които отдавна не обсъждам с Даян. За О’Брайън това е дилемата на нейното бъдеще — страхът от перспективата да остарее сама, макар да признава, че вече е свикнала със самотата и свободата да не се съобразява с никого. „Все по-неподходяща за брак“, както казва самата тя.
За мен това е мрачният облак на депресията. Или по-скоро онова, което неохотно се чувствам длъжен да наричам „депресия“, каквато изпитва едва ли не половината свят, макар че моят случай не изглежда точно такъв. През целия ми живот ме преследват псетата на необяснимо мрачно настроение въпреки успехите в кариерата, първоначално щастливия брак и най-голямото щастие: едничката ми, умна и сърдечна дъщеря, родена след бременност, за която всички лекари казваха, че няма да завърши успешно — единственото чудо, което съм готов да приема за истинско. След раждането на Тес черните псета се оттеглиха за известно време.
Но когато бебето поотрасна и се превърна в бъбриво първолаче, псетата се завърнаха още по-настървени. Дори обичта ми към Тес, дори нейният шепот, преди да заспи „Тате, недей да тъгуваш“, не можеше да ги пропъди.
Винаги съм усещал, че нещо с мен не е съвсем наред. Не че личи отвън — аз съм абсолютно „излъскан“, както гордо ме определи Даян, когато започнахме да излизаме заедно, а днес използва същата дума с доста по-осъдителен тон. Дори и отвътре съм сравнително свободен от самосъжаление или болни амбиции, нетипично състояние за един хоноруван преподавател. Не, моите сенки идват от далеч по-неопределен източник, отколкото пише в наръчниците по психология. Колкото до симптомите, не знам дали изобщо ги има в профилактичните въпросници, раздавани от здравните служби. Раздразнение или агресивност? Само когато гледам новините. Загуба на апетит? Ни най-малко. Още откакто завърших колежа, се мъча да сваля пет килограма и все не успявам. Затруднения със съсредоточаването? Та аз си изкарвам хляба с литература и студентски курсови работи.
Моята болест е по-скоро някакво неопределено присъствие, отколкото липса на радост. Чувство, че по цял ден ме следва невидим спътник, чакащ възможността за по-плътно сближаване, отколкото досега. В детството си напразно се мъчех да му припиша самоличност, да го възприема като „въображаем приятел“, какъвто бях чувал, че имат някои деца. Но моят последовател само ме следваше — не играеше с мен, не ме защитаваше или утешаваше. Единственият му интерес бе — и все още е — да осигурява своето мрачно, зловещо и безмълвно присъствие.
Може да е преподавателска семантика, но това ми прилича по-скоро на меланхолия, отколкото на нещо тъй клинично като химическата неуравновесеност на депресията. В своята „Анатомия на меланхолията“ (издадена преди четиристотин години, когато Милтън все още обмислял образа на Сатаната) Робърт Бъртън нарича това „раздразнение на духа“. Сякаш над самия ми живот е надвиснала мрачна сянка.
О’Брайън вече почти се е отказала от намеците, че трябва да ида на психоаналитик. Знае наизуст отговора ми: „Защо, след като имам теб?“
При тази мисъл си позволявам усмивка, но тя мигновено изчезва, когато виждам Уил Йънгър да слиза по каменните стъпала на библиотеката. Размахва ръка към мен, сякаш сме приятели. Сякаш напълно му е изхвръкнало от ума, че вече десет месеца чука жена ми.
— Дейвид! Имаш ли минутка?
Как изглежда този човек? Като нещо лукаво и изненадващо хищно. С остри нокти и зъби.
— Още една година — казва той, щом застава пред мен, леко задъхан.
Оглежда ме с присвити очи и оголва зъби. Навярно това изражение се е водело за „чаровно“ при първите срещи на кафе с жена ми след заниманията по йога. Тази дума чух в отговор, когато зададох неизменния пръв и безполезен въпрос на рогоносеца: „Защо той?“. Тя се позамисли, сякаш нямаше нужда от обяснение и се учудваше, че търся такова. Накрая отвърна: „Той е чаровен“, кацайки върху думата като пеперуда, избираща едно цвете измежду многото.
— Слушай, не искам да усложнявам нещата — започва Уил Йънгър. — Само съжалявам, че така се получи.
— И как точно?
— Моля?
— Как се получи?
Той подвива обидено долната си устна. Теория на струните. Това преподава, навярно за това говори и с Даян, след като се смъкне от нея. Че ако разголиш материята от всичко излишно, откриваш как тя е обвързана с невероятно тънки струни. Аз не разбирам от тия неща, но мога да повярвам, че Уил Йънгър е устроен точно така. Невидими нишки, които повдигат веждите и ъгълчетата на устните му като по команда на опитен кукловод.