Задържам ръка над плика, сякаш докосването би означавало капитулация.
— Разбира се, можете да вземете и близките си — добавя тя. — Имате ли съпруга? Дъщеря?
— Да, дъщеря. За съпругата не съм съвсем сигурен.
Тя поглежда към тавана и затваря очи. После произнася:
— И вие ли изучавате Милтън? — питам аз, когато тя отново отваря очи.
— Не чак като вас, професоре. Аз съм само почитателка.
— Малцина почитатели го знаят наизуст.
— Имам добра памет. Макар че така и не изпитах описаното от поета. „Извор на целия човешки род…“ Аз съм бездетна.
Това последно признание ме изненадва. След цялата досегашна тайнственост тя споделя почти печално този интимен факт.
— Милтън е прав за радостта от потомството — казвам аз. — Но повярвайте ми, много греши, като сравнява брака с райска градина.
Тя кимва, но сякаш не на моите думи. Потвърдил съм нещо друго. Или може би вече е казала необходимото и сега чака отговор. Добре, отговарям.
— Не. За каквото и да става дума, звучи интригуващо, но е извън кръга на моите интереси. Няма начин да приема.
— Разбирате ме погрешно. Не съм дошла да изслушам отговора ви, професоре. Дойдох само да доставя поканата.
— Чудесно. Но се боя, че клиентът ви ще бъде разочарован.
— Това рядко се случва.
Жената се обръща. Излиза от кабинета. Очаквам някакво любезно сбогуване или поне помахване на костеливата й ръка, но тя решително се отдалечава по коридора към стълбището.
Когато най-сетне се надигам от стола и надниквам навън, жената е изчезнала.
2.
Слагам в чантата няколко писмени работи и тръгвам в жегата към метрото. Въздухът там е задушен и херметизиран, с лек сладникав дъх на боклук. Плюс миризмите на пътниците, носещи своите малки трагедии на робство или осуетени желания.
По пътя към центъра опитвам да си припомня физическите черти на Мършавата жена, които ми се налагаха тъй властно само преди броени минути. Но дали заради днешните неприятности, или защото част от краткосрочната ми памет е блокирала, тя се връща само като идея, а не като личност. А идеята е по-неестествена, по-страшна, отколкото ми изглеждаше на живо. Мисълта за нея сега е като разликата между това да сънуваш кошмар и да го разказваш някому в спокойното ярко утро.
На гарата се изкачвам с ескалатора и тръгвам по тунелите към централната зала. Час пик. Прилича по-скоро на паника, отколкото на целенасочено пътуване. И никой не изглежда по-объркан от туристите, които са дошли да видят вълнуващата нюйоркска суматоха, но сега стоят поразени, стискайки здраво жените и децата си.
О’Брайън стои на традиционното ни място за срещи — до гишето за информация под големия златен часовник. Изглежда бледа. Може би справедливо раздразнена от закъснението ми.
Докато гледа настрани, аз заставам до нея. Потупвам я по рамото и тя подскача.
— Не знаех, че си ти — извинява се тя. — А трябваше, нали? Това е нашето място.
Идеята за „наше място“ ми допада — може би повече, отколкото трябва, — но се преструвам, че е случайно съчетание на думи.
— Извинявай, че закъснях.
— Извинен си.
— Напомни ми пак — казвам аз. — Защо тук е нашето място? Дали заради Хичкок? „Север-северозапад“?
— И ти да си моят Кари Грант? Голямо самочувствие имаш. Добре де, недей да се цупиш, ставаш за ролята. Но истината е, че обичам да се срещаме тук, защото е страшно нецивилизовано. Блъсканицата. Маските на алчност и отчаяние. Суматохата. Организираният хаос.
— Пандемониум — промълвявам неволно, но толкова тихо, че О’Брайън не успява да ме чуе сред глъчката.
— Какво каза?
— Така Сатаната нарекъл чертога, който изградил за себе си и своите последователи, след като бил низвергнат от небесата.
— Не само ти си чел Милтън, Дейвид.
— Разбира се. Ти винаги си ме изпреварвала.
О’Брайън пристъпва напред и ме поглежда втренчено.
— Какво става? Виждаш ми се объркан.
Иска ми се да й кажа за Мършавата жена и странното предложение в кабинета. Но имам чувството, че така ще разкрия тайна, която са ми поверили — дори е нещо повече от „чувство“: гърдите ми се стягат, гърлото ми се свива сякаш под натиска на невидими пръсти. Промърморвам нещо за жегата и че ми трябва едно питие.