Майка ми остана, защото го обичаше. През следващите седемнайсет години, преди да умре и тя (от пушачески емфизем, както го наричаха по онова време), не чух от нея друга причина. Макар че може би я държеше и самосъжалението, вкусът към трагичното, сладката сърцераздирателна мъка на несбъднатите мечти.
Колкото до баща ни, макар че така и не успя да намери начин да ни обича — беше твърде зает да бяга от събирачи на дългове и да изкопчва аванси при всяко хващане на временна работа, — той не беше особено жесток. Нито шамари, нито пердах с колана, нито заключване в стаята. Всъщност изобщо никакви наказания, освен неговото отсъствие от живота ни. Подвижна пустота, която заемаше място на креслото в хола, на кухненската маса или в банята на поредната квартира, която плащахме за няколко месеца и оставахме, докато не ни изгонят.
По онова време никой не наричаше депресията заболяване. Не я наричаха и депресия. Казваха, че човек бил „нервен“ или че „вятър го веел“, или че вехнел от „разбито сърце“. Баща ни, който все още мъкнеше пет-шест кашона книги, закупени през ранните години на обучение и кратката му кариера като учител, и се смяташе за човек с подценена ерудиция, предпочиташе термина „меланхолия“ в редките случаи, когато говореше за това. Пиенето му бе оправдано, тъй като не знаеше друг начин да удържи меланхолията си в управляеми граници. Едва сега осъзнавам, че съм научил тази дума от него.
Отвън заварвам О’Брайън да седи на ръба на площадката и да размахва крака из тревата.
— По-добре ли се чувстваш?
— Де да имах такъв късмет — казва тя.
— Искаш ли да ме изчакаш в колата?
— Добре ми е тук. Просто трябва да се постегна.
— Ако ти потрябвам, викни ме.
О’Брайън вдига очи към мен.
— Къде отиваш?
— Просто ще сляза до реката. Да поогледам — казвам аз.
— Недей.
— Какво те смущава?
— Реката.
— Какво й има?
— Чувам го. Гласове. Хиляди гласове. — Тя неуверено протяга ръка и хваща връхчетата на пръстите ми. — Боли ги, Дейвид.
„Пръстите на краката ми докосват реката и тя пее от болка.“
Тес също го е чувала. И макар аз да не чувам, вярвам на О’Брайън. Което означава, че точно натам трябва да тръгна. Още преди мен О’Брайън стига до същия извод, защото пуска пръстите ми, без да се налага да ги отдръпна. Пак свежда поглед към собствените си крака.
На слизане склонът се оказва по-стръмен, отколкото изглеждаше от къщата. В резултат стигам до водата по-бързо, отколкото ми се иска, сякаш ме влачи невидимо подводно течение. Тази част на имота е разчиствана години наред, така че макар гората да се опитва да я превземе отново, мястото все още си остава свободно от сенки. Слънцето ме заслепява по целия път до брега. Реката оживява от яростната му светлина и пламналата й повърхност сякаш посяга към мен.
И все пак това е само една река. Съдържаща спомени и гласове само доколкото те са в самите нас.
— Умът е място в себе си — казвам на глас.
Вълшебни думи, които връщат брат ми. Или ако не него, то поне спомена за писъка му.
Когато бях на шест години, аз слязох надолу по същия склон и застанах на същото място както сега. Търсех Лорънс, на когото майка ми бе позволила да стане от масата за закуска преди мен. Знаех, че той ще е тук. Може би да лови риба или да събира жаби в буркан, или да разиграва сцени от импровизиран театър, в който исках да участвам и аз. Реката бе мястото, където идвахме, за да се освободим от нашите родители, от домашните звуци и миризми, които са утеха в живота на другите деца.
Оттук Лорънс можеше да тръгне наляво или надясно. Тясна пътека минаваше по брега на километри в двете посоки, и ние си имахме любими тайни места покрай нея. Аз, шестгодишният, стоях тук, изтръсквах трохи от брадичката си и гадаех коя посока да опитам по-напред. И тогава чух Лорънс да пищи в далечината на изток. Точно както го чувам сега.
Тичам с приведена глава под сводове от върбови клони, чиито опашки шибат гърба ми. На два пъти едва не се подхлъзвам по влажната пътека в реката, но размахвам ръце и успявам да запазя равновесие. И докато тичам, в ума ми нахлува същият въпрос, както някога.
Така ли крещиш, когато се давиш?
Бях се съмнявал тогава. Не че брат ми може да се е подхлъзнал във водата или да е претърпял друга опасна злополука, а че би издал такъв звук. Защото в писъка имаше по-скоро тръпки на потресение, отколкото зов за помощ. Ужас от нещо друго, освен от прегръдката на реката.