Отговорът идва сега. Като дете не знаех достатъчно, за да го разпозная.
Така крещиш само когато вече си се удавил.
Лорънс ме гледа как излизам от дърветата и спирам на един широк, плосък камък. Държи се заради мен. Бясно рита камъните на две педи под повърхността, изпъва шия, за да не позволи на устата си да вдъхне студеното течение. Момент, който при първото ми идване навярно е траял секунда или дори по-малко. Но сега, при неговото завръщане, всичко се забавя. Разкрива истината, която тогава прелетя твърде бързо, а аз бях твърде малък, за да я разчета. Две истини.
Лорънс среща погледа ми от другата страна на реката. Другото място, където никога не отидохме. Брегът, от който се страхувахме и където Тес е стояла в истинските си сънища.
Второто нещо, което виждам, е, че баща ми стои над Лорънс. Една от едрите му ръце притиска кръста на брат ми, другата е стегната около врата му.
Не се опитва да го извади. Иска да го притисне надолу.
И после го прави.
Баща ми е чакал да дойда. За да бъда свидетел. За да остави отпечатъка си върху душата ми.
Лорънс се мята в плитчините. Притиснат надлъжно, сякаш това е неуспешен урок по плуване, а баща ми — негов нехаен учител. Точно тази конфигурация ме накара навремето да изтълкувам погрешно нещата. Баща ми не може да хване здраво, за да го измъкне, мятането на брат ми пречи да бъде спасен. Достатъчно объркващо, за да се изгради около това алтернативна история. Лъжа, която да си повтарям от онзи момент до днес.
Но когато Лорънс застива неподвижно и баща ми вдига поглед към мен, няма съмнение какво излъчват изхвръкналите му очи. Победоносна омраза. Самодоволството да отнемеш три живота наведнъж.
Моят баща притиска Лорънс надолу, но това е баща ми само по тяло. Пред очите ми неговото лице се променя, за да разкрие съществото отвътре. Череп с остри ръбове. Брадичка като връх на нож. Скулите — твърде широки, твърде високи — изпъкват под кожата му. Това е истинският вид на Безименния. Лицето на Велиал.
Ала дори и това не задоволи злобата на демона.
Той освободи баща ми от своята власт и аз го видях как идва на себе си. Как вижда какво е направил. След това ме погледна.
Баща ми. Вече не Велиал, не дух. Точно баща ми погледна в очите на по-малкия си син и изрече истината в сърцето си.
„Трябваше да си ти.“
От тъмнината долита гласът на О’Брайън. Далечен писък.
— Дейвид!
Тичам обратно по пътя, по който дойдох. Не повече от двеста-триста метра, макар че на връщане изглеждат много по-дълги, реката прелива по брега и жвака под краката ми. Сърцето ми е възел от болка, търсещ път да изхвръкне между ребрата.
Отново нейният глас. Този път по-слаб. Дори не вик, а глухо ехо.
— Бягай!
Дали ме зове да дойда по-бързо, или ме предупреждава да се спасявам? Не че има значение. Велиал е тук. Знам това. Видях го. Но отчаяният зов на О’Брайън е подкопал властта му, поне за момента.
Когато излизам от върбите и тръгвам нагоре по склона, най-напред забелязвам микробуса. Бял, нов. Под наем. С номер от Онтарио. Едва се вижда зад ъгъла на къщата и е паркиран пред мустанга.
После виждам О’Брайън. Просната на прага на задната врата, с неудобно подпряна глава на рамката, останалата част от тялото лежи като разпиляна. Краката й спазматично треперят. Езикът й непрестанно облизва побелелите устни, сякаш напразно се готви да произнесе реч.
Виждам раните най-накрая, когато съм коленичил до нея, и в същото време забелязвам, че оръжието, с което са били нанесени, е изрисувало кръст върху гърдите й. Кръвта обагря плата на блузата й.
— Трябва да си вървиш — казва тя. Гласът й звучи като тихо пращене.
— Никъде няма да ходя. Трябва да те заведем в болница.
— Никакви болници.
— Това е различно.
— Дори да опиташ, няма да издържа дотам.
Тя си поема дъх и заедно с него раните се отварят широко, пулсират навън. Покривам ги с длани, но отворите са твърде много. Тялото й е топло, но мигновено изстива при допир с въздуха.
И все пак тя е спокойна. Очите й гледат някъде мъничко над главата ми. Не се страхува, не личи и да я боли. Един последен изблик на адреналин. Последно прозрение или видение, вярно или измамно.
— Виждам я, Дейвид.
— Кого? — питам аз, макар вече да знам.
— Тя… те чака.
— Илейн…
— Тя се държи. Но от това… боли. Тя…
— Илейн. Недей…
— … се нуждае и от твоята вяра.
О’Брайън свежда очи и ме поема в себе си. Няма друг начин да го опиша. Очите й ме държат така, сякаш тя ме е вдигнала на ръце и ме притиска по-близо, за да почувствам последните удари на сърцето й. Няма сили да вдигне ръка, камо ли да ме прегърне, затова го прави с очи. Гаснеща усмивка.