Ако имах нещо в гърлото, бих се задавил.
— Шегуваш ли се? Кажи ми, че е някаква тъпа шега.
— Онколозите шегуват ли се?
— Илейн. Боже мой. Не. Не!
— Не са много сигурни откъде е започнал, но сега е в костите. Което би обяснило защо напоследък съм толкова зле на тенис.
— Ужасно съжалявам.
— Как го казваха дзенбудистите? Каквото — това.
— Сериозно ли е? Искам да кажа… разбира се, че е сериозно… но дали е напреднало?
— Така казват. Напреднал. Все едно, че говорим за факултативен курс или нещо подобно. Приемаме само раци с необходимата квалификация.
Бодростта й е просто страхотна — усещам, че донякъде помага и моята компания плюс глътка кураж от мартинито, — но ъгълчето на устните й трепери и сега разбирам, че едва удържа сълзите. И преди да се усетя, заплаквам аз. Прегръщам я, събаряйки на пода две празни черупки от стриди.
— По-кротко, професоре — прошепва О’Брайън в ухото ми, макар и тя да се е вкопчила в мен. — Хората ще си направят погрешни изводи.
А какви ли трябва да са правилните изводи? Подобна прегръдка не може да се припише на страст или радост. Тя е знак на безнадеждно отрицание. Дете, вкопчено на гарата в заминаващия любим родител; борба докрай с неизбежното вместо благовъзпитаната капитулация на възрастния.
— Ще търсим помощ — казвам аз. — Ще намерим най-добрите лекари.
— Минало му е времето, Дейвид.
— Няма просто да го приемеш, нали?
— Ще се опитам. И бих те помолила да ми помогнеш.
Тя ме отблъсква. Не от притеснение, а за да ме погледне в очите.
— Знам, че се страхуваш — казва тя.
— Естествено, че се страхувам. Това е убийствено…
— Не говоря за рака. Говоря за теб.
Тя си поема дъх. Има да каже нещо, изискващо енергия, каквато навярно й липсва. Хващам я за ръцете и се привеждам по-близо.
— Така и не успях да разбера от какво се страхуваш, но в теб има нещо, което тъй здраво те е притиснало в ъгъла, че не смееш да го погледнеш — продължава тя. — Не си длъжен да ми казваш какво е. Обзалагам се, че и сам не знаеш. Но ето как стоят нещата: когато се сблъскаш с него, вече няма да ме има. Иска ми се да не е така, но няма какво да сторя. Ще ти трябва някой. Сам няма да се справиш. Знам кой може да бъде до теб.
— Тес.
— Точно така.
— Искаш да се грижа за Тес?
— Искам да помниш, че тя е изплашена като теб. Че и тя си мисли, че е сама.
— Не те разбирам…
— Твоята меланхолия. Или депресия. Заедно с девет десети от страданията, които съм проучвала, откривала и опитвала да лекувам. Наричай ги както си щеш, но те са просто други названия на самотата. Тя отваря вратата на мрака. С нея трябва да се бориш.
Самотата. Сякаш О’Брайън си е водила записки на днешната ми лекция.
— Аз не съм сам.
— Но мислиш, че си сам. Мислиш го през целия си живот… и знам ли? Може наистина да е така. Това почти те е смазало. Ако нямаше книгите, работата и всички други душевни щитове, щеше да те смаже. Все още иска да го стори. Но не можеш да му позволиш, защото сега имаш Тес. Колкото и далече да се зарее тя, не бива да се предаваш. Тя е твое дете, Дейвид. Тя — това си ти. Трябва да й доказваш обичта си през всяка проклета минута на всеки проклет ден. Отстъпиш ли от това и на косъм, проваляш се в изпита за Човек. Отстъпиш ли и на косъм, значи наистина си сам.
Въпреки че в бара е топло, О’Брайън потръпва.
— Откъде ти дойде на ума всичко това? — питам аз. — Никога не си говорила така за Тес. Че тя е… като мен. Тоест, че страда от същото.
— Не само ръстът и цветът на очите се предават по наследство.
— Чакай малко. Кой говори сега? Психологът доктор О’Брайън или моята загрижена и грубовата приятелка О’Брайън?
Въпросът, целящ да разведри разговора, само я затруднява още повече. И докато се мъчи да открие отговор, болестта се изписва по лицето й. Кожата се обтяга и избледнява. Преобразяването е невидимо за всекиго, освен мен, но тя изведнъж заприличва на Мършавата жена. Би трябвало да доловя тази прилика още когато видях старицата пред кабинета си, но я установявам едва сега, в нашия таен миг на скръб.
— Просто знам — отговаря накрая тя.
Продължаваме така още известно време. Поръчваме си нови напитки, споделяме порция омар както обикновено. През цялото време О’Брайън умело насочва разговора встрани от нейната диагноза и странното си прозрение за моето страдание. Вече е казала каквото искаше. А и двамата безмълвно разбираме, че дори тя не е съвсем сигурна в пълния смисъл на собствените си думи.