С внезапна вълна от гадене ме връхлита мисълта, че аз съм сбъркал.
„Следите“ никога не са били следи, „пътят“ е бил само мое собствено лутане. Демонът, ако изобщо е реален, просто се забавлява да гледа как тичам в кръг по континента. Един загубен човек във всеки смисъл на думата.
Което би означавало, че и Тес е загубена.
Скоро полицията ще дойде. И ще ме намерят тук. Да ридая сред тълпата на партера, проклинайки изрисуваните по тавана звезди и онзи жесток архитект, който ги е завинтил в небето, подмамвайки людете на Земята да търсят модели и съчетания, каквито изобщо никога не е имало.
„Тогаз, надеждо, сбогом! Сбогом, страх.“
Той стои под златния часовник на същото място, където стоеше О’Брайън, когато дойдох тук да се срещнем. Гледа ме с изражение на задоволство, на което изглеждаше неспособен приживе.
Баща ми. Последната шега на Велиал.
Приближавам се и усещам злонамерения триумф, излъчван от него, оскверняването на въздуха, който навлиза в дробовете ми — без вкус, но някак отблъскващ. И все пак чертите на лицето му си остават същите. Маска на бащинско задоволство да види сина си след дълга раздяла. Завръщането на блудния син.
— Нямаш представа колко дълго чаках някого като теб — казва баща ми със собствения си глас, но интонацията, макар и безжизнено приглушена, принадлежи на демона. — Други почти успяха, но им липсваше силата да издържат. Но ти, Дейвид, си изключително целенасочен. Истински ученик.
— Не съм твой ученик — отговарям едва чуто.
— Не отговори ли, когато бе призован? Не си ли свидетел на чудеса? — Той свежда очи право към куфарчето в ръката ми. — Не притежаваш ли ново Евангелие?
Аз не помръдвам. Боря се да не загубя съзнание. Точици сянка се роят около главата на баща ми. Черна корона.
— Дай ми го — казва той.
Машинално отстъпвам назад от протегнатата му ръка.
— Мислех, че искаш да го оглася публично — казвам. — Да говоря от твое име.
— Наистина ще говориш от мое име! Документът обаче ще те изпревари. И после, когато му дойде времето, ще разкажеш историята си. Ще придадеш човечност на документа, ще разкриеш на хората начин да го приемат.
— Полицията ме гони. И не само тя.
— Покори ми се, Дейвид, и аз ще те пазя.
— Да се покоря? Как?
— Пусни ме да вляза.
Баща ми пристъпва половин крачка по-близо, но някак си преодолява повече от разстоянието на моето отстъпление, така че сега той е всичко, което мога да видя, всичко, което мога да чуя.
— Как ще бъде представена нашата история, е също толкова важно, колкото и самата история — изтъква той. — Разказвачът трябва да има свой собствен вълнуващ разказ, а няма нищо по-вълнуващо от саможертвата. Милтън също е бил арестуван. Сократ, Лутер, Уайлд. И разбира се, никой не разбира по-добре от самия Христос, че ако изпратиш едно послание окован, то става по-лесно за чуване.
— Искаш да стана мъченик.
— Това е начинът да спечелим нашата война, Дейвид. Не от позицията на господство, а чрез съпротива! Ще спечелим сърцата на жените и мъжете, като им покажем как Бог е потиснал диренето на знания от самото начало. Забраненият плод.
— „Щом е тъй, аз в тях ще подстрекавам / по-остро жаждата да знаят и да се отвърнат / от завистливите повели.“
— Да! Ти ще подхраниш желанието на хората да узнаят истината за моя народ, за нашето незаслужено падение, за жестокостта на Бога и за еманципацията, която предлага Сатаната. Равенство. Не е ли това най-благородната кауза? Демокрация! Това нося аз. Не чума, не произволно страдание. Истината!
Баща ми се усмихва с топлота, тъй чужда за лицевите му мускули, че бузите му потрепват.
— „Решителност да не склоним пред вражи меч глава.“
— Така е! — казва той, широко усмихнат. — Оброкът на Нашия Господ Сатана.
— Но забравяш предишните редове. „Не всичко е загубено — остава твърда воля, усърдие за мъст, безсмъртна жилава омраза.“
— Както ти казах — изрича гласът на баща ми, но вече без празния хумор отпреди малко, — Джон трябваше да прикрива истинските си симпатии.
— Това не е прикриване. Мъст. Омраза. Те са единствената ти мотивация. „Доброто е загубено завинаги за мен. Зло, ти си моето добро.“
— Игра на думи.