— Това е единственото, което правиш! Преобръщаш думите наопаки. Не можеш да им позволиш да изразят какво чувстваш, защото не чувстваш нищо. Добро за зло, зло за добро. Тази разлика е извън твоето разбиране.
— Дейвид…
— Велиал. Недостоен. Най-голямата ти лъжа е, че си същество, съчувстващо на човечеството. Затова онзи, който ще донесе документа, е също толкова важен, колкото самия документ.
Баща ми пристъпва още по-близо. Сега мощта и размерите на снагата му стават също тъй очебийни, както когато бях малък. И все пак не мога да спра да говоря. Убеждения, до които стигам, докато минават през устните ми.
— През цялото време си мислех, че съм бил избран заради моя опит. Но това е само фасада. Ти ме избра, защото моята история е история на човек, който обича детето си. А твоята е история на нищото. Без дете. Без любов. Без приятел. Във всяко едно значимо отношение ти не съществуваш.
— Внимавай.
— Защо? Ти не можеш да ми върнеш Тес. Това беше лъжа от самото начало. Аз открих твоето име, донесох документа тук преди новолуние. Но това изобщо няма значение.
— Дейвид…
— Ти имаш силата да унищожаваш, но не и да твориш, да обединяваш. Където и да е тя сега, не можеш да я върнеш.
— Как можеш да бъдеш сигурен?
— Защото дойдох тук по друга причина, а не за да ти помогна.
— Наистина ли? — пита той, изведнъж отново самоуверен, защото знае, че с този обрат е спечелил. — Тогава ми кажи.
Не мога да отговоря. Той ме оставя да се озъртам из гъмжащата зала. Да чуя, сякаш за първи път, не нейната какофония, а хор от човешки гласове. На кого измежду тях ще липсвам, ако змията успее? Какво ще означава краят без Тес? Без нея аз също съм недостоен.
И все пак, макар аз да съм сам, минаващите около мен не са. Млада майка бута количка с едната ръка, а с другата стиска за китката малко дете, което рецитира азбуката. Застаряваща двойка се целува за сбогом, изкривените пръсти на мъжа галят бръчките по бузата на жена му. Две жени с бурки минават покрай двама ортодоксални евреи и човешкият поток ги обединява за миг, като че има някаква тайна среща на нюйоркските богомолци в черно. Наблизо потраква с токчета мъж в червена коктейлна рокля, чиято перука в стил „Мерилин“ малко се е изкривила.
Непознати, устремени по своите пътища, пресичат пода на залата. Но да ги виждам само така, би означавало да приема гледната точка на демона. Да залича имената им — техните собствени причини за саможертва.
— Това не е твое — казвам, стискайки дръжката на куфарчето с две ръце.
— Дъщеря ти…
— Няма да…
— Дъщеря ти СТРАДА!
Оглушителен, раздиращ писък. Ехото му се разбива в каменните стени на голямата зала. Но сякаш никой около нас не го чува. Както никой не чува следващия му крясък.
— Тя ГОРИ, Дейвид!
Пристъпвам по-близо до лицето на мъртвия си баща. Взирам се през очите му към онова в него.
— Ако Тес е в ада, кажи й, че скоро ще дойда.
Той се кани да отговори с някаква непредсказуема сила. Усещам намотките на готовността за насилие. Раменете се вдигат, пръстите се разперват като зверски нокти. Но още нещо, освен моята предизвикателност го удържа. Той извръща глава, сякаш е чул предупреждаващ вик.
Правя крачка назад, а баща ми гледа как се отдалечавам. Омразата му е чиста като неудържима потребност, като гладен звяр, поглъщащ своите малки.
Обръщам се и писъкът на Велиал ме следва, докато си отивам. Стържещ, метален. Нечут от когото и да било, освен от мен.
Ако продължа да го гледам, ще бъда погубен. Не защото той ще ме преследва, а защото аз ще отида при него. Усещам това като тежест, по-голяма от тази на куфарчето, което се плъзга надолу покрай краката ми и съдържанието му изведнъж натежава като гранитна плоча.
Затова тръгвам. Обръщам гръб на баща си и усещам как ме обгръща задушаваща мъка — отчасти негова, отчасти на нещото в него.
Вече съм на половината път към ескалаторите, когато забелязвам полицаите. Две двойки униформени се появяват от тунела, който слиза надолу към „Ойстър бар“. Само след секунда по стълбите в другия край на залата слизат трима мъже в костюми, които тихичко си говорят и дават инструкции за разгръщане. Мъже, които идват за мен.
Засега не личи някой от тях да ме е забелязал. Което означава, че трябва да се измъквам.
Но аз стоя неподвижно на място. Замръзнал от страдалческия вик на Велиал. Повърхността му е звукът на хаоса. Но под него чувам в главата си мъдрия му глас.