Ако се добера до изхода, ще бъда извън полезрението му. Нищо друго няма значение, освен да се приближа до нея. Защото с всяка нова крачка между мен и баща ми — и с всяка крачка по-близо до изхода — воят на демона отслабва. Губи властта си, сякаш отстъпва пред някой друг.
Тишина.
Мигновена и пълна. Излизам от общата зала и се озовавам на перона заедно с другите, които довършват разговорите си или хвърлят кутии от безалкохолно в кошчетата за смет, преди да се качат и да си потърсят удобна седалка. И отново мога да чуя живия свят. Тропотът на обувките им по каменния под, обещанията им скоро да се завърнат.
Няма я. Жената, която помислих за О’Брайън — но не беше, не можеше да е тя, — е изчезнала. Въображаема двойничка. Неволно призован спомен за вида й в онези времена, когато се чакахме тук за срещи, които не бяха срещи.
Колкото и полезна да беше илюзията, вече не може да ми помогне. Няма връщане назад. Ако имам шанс да избягам, той не е на гарата, а във влака. Но аз нямам билет — няма как да си купя билет, — което означава, че ще ме свалят на първата спирка или ще повикат охраната. И все пак ще съм се измъкнал оттук. Поне за няколко минути ще съм далеч от полицията. От онова, което усещам, че все още ме чака под часовника.
Ръка на рамото ми. Твърда и уверена.
— Страхотни дрешки, професоре.
Завъртам се и я откривам да стои на сантиметри от мен. Изглежда здрава и отпочинала. Нещо повече. Развеселена.
— Илейн. Боже Господи.
— Какво? И той ли е тук?
Искам да я прегърна, но изведнъж студена вълна ме залива и едва не ме отмъква към дъното.
— Моля те. Кажи ми, че не си…
— Не се притеснявай — отвръща тя и пощипва кожата на лицето си. — Тук няма никой друг, освен мен.
— Но ти не можеш да бъдеш тук.
— Разполагам с категорично опровержение. — Тя се привежда тъй близо, че усещам мириса на парфюм по шията й. — Съвършено очевидно съм тук.
— Да не би да си…?
— Не дават крила, ореол или нещо подобно. Но доколкото мога да преценя, бих казала „да“.
Стотици въпроси напират в главата ми, а О’Брайън прочита всичките и ги отхвърля с поклащане на главата.
— Слез на гара Маниту — съветва ме тя, като ми подава билета, който е купила. — На паркинга ще има бял линкълн с ключове точно под предната лява гума.
— Документът. Трябва ми време, за да го скрия на сигурно място. Или да го унищожа.
— Изборът си е твой.
— Все пак ще ме догонят.
— „Север-северозапад“.
— Не разбирам…
— Ти си Кари Грант, помниш ли? Добрият човек, попаднал в лоша история. Сбъркана самоличност. Преследвача е известен на полицията, много неща е направил. А ти? Ти си професор, който дори не е глобяван за превишена скорост. Защитил си се по единствения възможен начин.
— Ще свърши ли работа?
— Основателно съмнение. Доста често върши работа на виновните. Трябва да предположим, че за невинен шансовете са още по-добри.
О’Брайън обгръща лицето ми с длани.
— Ти се справи много добре — казва тя. — Не само след Венеция. През целия си живот. Мисля, че го знаех и преди, но сега мога да го видя. Бориш се още от детството.
— За какво?
— Трудните неща, за които повечето от нас се преструват, че са лесни. Да бъдеш добър. Никога не се предаде. Беше подложен на изпитание и издържа, Дейвид.
Няма време за прегръдка, виждам това в трепването на усмивката й. Но въпреки всичко тя ме прегръща. Мощна освободена сила преминава през мен и облекчава товара на куфарчето в ръцете ми.
— Трябва да се качиш на този влак — казва тя и внезапно ме пуска. — Този влак. Незабавно.
— Аз…
— Да бе, да. Знам.
Подчинявам се. Влизам през най-близката врата и я чувам как се затваря зад мен. Влакът вече потегля.
Задният вагон е пълен и аз тръгвам напред по коридора, като се привеждам да хвърля по някой поглед към перона, но О’Брайън вече не е там. До изхода един полицай гледа как влакът се вмъква в тунела и души след него, сякаш се опитва да улови издайнически следи в застоялия въздух на перона.
Вече нямам какво друго да правя, освен да си намеря място. Минавам в следващия вагон и откривам, че е само една четвърт пълен. Спирам, за да погледна през редовете, над стърчащите глави, и да се опитам да преценя къде е най-малко вероятно някой приказлив пътник да се лепне за мен на следващите гари.