Тя мина покрай танците и се отправи към отрупаните с храна маси. Имаше крем-пити, захаросани плодове и подсладени ядки, бисквити от градските сладкари и сочни шоколадови кифли, внесени от Новия свят и увити в златисти пликчета, носещи пурпурната емблема на компанията „Кокатрис“. Малко напомняне за това кой плаща цялото тържество. Табита взе едно парче кекс и го захапа. Парченца от червената глазура се посипаха по палубата. Беше фантастичен.
Дъвчейки кекса, тя се покатери по стълбите към кърмата и се присъедини към малка група хора, обкръжили едноръкия Уолис, местен рибар, отговарящ за фойерверките.
— Това тук, дами и господа, са най-великите фойерверки на всички времена — изграчи той, като посочи към огромна шарена ракета. — Ще ви скрие топката, обещавам!
— А как изглежда — попита някой.
Уолис театрално потърка носа си.
— Е, сега, няма да ви кажа — каза той, — но като гръмне ще го познаете, гарантирам ви. Огнената Нанси, така съм кръстил ракетата. Пазя я за по-късно, за големия финал. Само почакайте.
Табита почувства как една тежка ръка пада на рамото ѝ и погледна нагоре, за да види голямото, зелено и ухилено лице на Франк.
— Хей, госпожичке, ти нямаш ли си работа?
Тя завъртя очи и се отдръпна от него, натъпквайки остатъка от кекса в устата си. Щом не ѝ разрешаваха да тръгне лично подир Клаг, нямаше да пусне и пиле да прехвръкне над кораба, без тя да разбере. Насочи се към перилата на кърмата, откъдето можеше да наблюдава целия кораб.
Имаше какво да се види, дори да не броеше танцьорите. Клоуни, амбулантни търговци, игри… някой дори бе организирал състезание по хвърляне на ножове. Мускулести моряци излизаха да се пробват, а татуираните им ръце запращаха нож след нож в целта. Табита съжали, че не можеше да се присъедини. Нямаше начин да загуби.
Тя прогони тази мисъл от главата си и погледна над главите на празнуващите, като забеляза няколко стражи с черни наметала. Те, изглежда, се забавляваха, което бе добра новина. Означаваше, че няма да се пречкат на колегите си от Демонската стража.
След това потърси с поглед другите Демонски стражи. Стария Джон бе на бака и, както можеше да се очаква, пушеше и кимаше към друг стар елф, който настойчиво му шепнеше нещо на ухо. Пади бе наблизо и говореше с един свирач на гъдулка. Той забеляза, че тя го гледа и ѝ намигна. Най-накрая забеляза рошавата кафява коса на Хол и обръснатото теме на Нютън, които се показваха и скриваха докато двамата си проправяха път сред тълпата към вратата, водеща към долната палуба.
Всичко вървеше по план. Табита въздъхна и се облегна на перилата. Изглежда, щеше да прекара още една скучна…
Я чакай малко.
Долу имаше още една фигура, на няколко крачки зад Хол. Бе човешка, но загърната в сив плащ, с дълбоко спусната качулка. Движеше се бавно и целеустремено.
Следваше ги.
Табита се приведе напред и стисна здраво перилата. Който и да бе това, поведението му бе подозрително. Не се бе облякъл за празника, но бе скрил лицето си. Дали това не бе Финиъс Клаг? Или човекът, който трябваше да се срещне с него?
Сърцето ѝ затуптя, когато забуленият в сиво отвори вратата, през която бяха минали Нютън и Хол, и ги последва в мрака отвъд нея.
Това бе шансът ѝ! Тя трябваше да пази някой да не провали акцията, нали така? Нют не ѝ бе казал какво да прави, ако забележи нещо. Това означаваше, че решението е нейно. Вероятно. А и да не беше така, вината си беше негова. Да се бе изразил по-ясно.
Тя се промъкна през тълпата, насочи се към прага и провери ножовете си. След това отвори вратата и влезе вътре.
Шумът от тържеството заглъхна, докато тя слизаше по дървените стъпала във вътрешността на „Отмъщението на Призрака“. Веселата глъчка и музиката бяха заменени от зловещите проскърцвания на кораба, който се люлееше леко по вълните. Табита си наложи да диша бавно и дълбоко. Движеше се тихо, наострила слух. Ала не чуваше нищо.
Бе слязла две палуби надолу и далечният шум от танците се смесваше със скърцащите дъски и звука на морските вълни. Бе студено, въздухът бе мокър и натежал от миризмата на изгнило дърво. Тя слезе по последното стълбище до трюма, бръкна под якето си и извади тънък нож, като не спираше да се взира в тъмното.
Табита изпита неприятното, натрапливо чувство, че слизането ѝ долу е било грешен ход. Коя бе сивата фигура? Къде бяха Нютън и Хол? И защо, в името на Талин, не си бе взела фенер? Едвам виждаше краката си. Бе сама и уязвима.