Това не ѝ харесваше.
Внезапно пред нея блесна светлина. Нещо твърдо и студено я удари по врата. Тя залитна назад, задавена, а ножът ѝ падна и потъна в мрака.
Щеше да умре, да…
— Табс! Това ли си, бре?
Табита премигна, за да могат очите ѝ да свикнат с тъмното.
Пред нея имаше две фигури — Нютън и Хол, които се бяха надигнали иззад няколко цепеници. Ръката на Хол бе осветена от призрачна светлина и осветяваше трюма. Нютън бе на няколко крачки встрани. Бойният му жезъл бе насочен към гърлото ѝ.
— Съжалявам — сопна се Табита, — всичко наред ли е? Това болеше. Не исках да…
И тогава две ръце я стиснаха за шията и я завлякоха назад.
Седма глава
Груб зяпна котката и изгуби дар слово.
— Какво… — успя накрая да каже той — какво си ти?
— Не ти влиза в работата — отговори котката. — Защо не се разкараш?
Имаше само две обяснения за съществуването на говорещата котка. Или Груб имаше нужда от сън, или…
„О, Талин. Жълти очи. Червена коса. И този глас, горделив като на джентълмен, с лек акцент, издаващ, че гостът е от Стария свят…“
Нещата най-сетне станаха ясни, макар и по ужасен начин.
— Това си бил ти — каза Груб глуповато — в „Сакатата русалка“. Ти си човекът, който дойде да пита за предмета, и…
— Поздравления, гений.
— Значи… ти си…
— Превръщенец. Отлично.
— И си ме…
— Преследвал. Отново даваш правилен отговор.
Груб не можеше да повярва. Превръщенец. Истински превръщенец. Те се срещаха толкова начесто, колкото и, да кажем, летящите китове. Груб никога преди не бе виждал такъв. Или поне така предполагаше. Разбира се, смисълът на умението да се превъплъщаваш бе именно това, че когато ти потрябва, можеш да се превърнеш в животно, а през останалото време изглеждаш като обикновен…
— Стига си ме зяпал — скастри го котаракът. — Нашата малка игра ми бе забавна, но се опасявам, че ще трябва да тръгвам.
След което отново захапа предмета и тръгна надолу по уличката, бавно и спокойно.
— Хей — каза Груб — не можеш да вземеш това. То не е твое. Знам, че не е. То принадлежи на… на някой друг. Не можеш да го откраднеш просто така!
— Само гледай — отвърна котаракът през рамо. Гласът му бе приглушен заради кадифето, което бе захапал.
Груб усети как се паникьосва. Трябваше да направи нещо. Странният предмет в черно кадифе бе единственото му притежание. Без него нямаше нищо. Финиъс Клаг нямаше да го вземе в екипажа си, ако бе изгубил безценния му товар. Щеше да му се наложи да се върне в „Сакатата русалка“, а той не можеше да си позволи да го направи. Не и сега.
— Върни го веднага! — каза той с най-строгия тон, на който бе способен. Гласът му потръпна и прозвуча глупаво. Той преглътна.
Котаракът се спря за миг като сянка в края на уличката и остави пакета на земята.
— Храбро — измърка той, — но глупаво.
Груб усети как лицето му пламва.
— Вече ти казах, че това не е твое. Няма да ти позволя да го откраднеш.
Котаракът се изкикоти. Груб за пръв път чу котка да се смее.
Звукът не бе приятен.
Без никакво предупреждение, котаракът се стрелна нагоре по уличката и профуча покрай Груб, стиснал предмета в устата си. Той се спусна подире му, препъна се в пияния имп и се просна на земята. Веднага след това, почти без да се замисля, стана на крака и хукна подир котката.
Котаракът сви в една малка странична уличка и за броени секунди се озова близо до кейовете. Прескачаше купчини въжета и профучаваше покрай празни бурета. Груб тичаше подире му с цялата сила, на която тънките му крачета бяха способни. Група моряци, тръгнали към Голямото тържество, се засмяха и му викнаха да забави малко. Не обърнаха никакво внимание на превръщенеца. За тях, разбира се, той бе просто някаква котка, захапала нещо в устата си, вероятно умрял плъх. Нищо необичайно.
Груб вече се бе задъхал. Котаракът бе увеличил преднината си пред него, а той знаеше, че трябва да го хване преди животното да се скрие обратно в страничните улички. То обаче продължаваше да тича покрай кейовете, минаваше през осветените от луната или фенерите пространства. Не можеше да не знае, че ще е много по-лесно да се отърве от него, ако се скрие в сенките.
Явно го дразнеше.
Най-накрая сви вляво по една уличка. Груб го последва. Краката го боляха и все по-трудно успяваше да си поема въздух.
Докато завие, котаракът вече бе изчезнал. Той спря и се преви на две, отворил уста да си поеме дъх и ругаейки в същото време. Всичко бе свършило. Бе глупаво, че изобщо си бе мислел, че може да хване превръщенеца.