— Ами сега? — долетя гласът на котарака. Той се бе наместил на един нисък покрив, поставил лапа върху предмета — Още сме тук, а? Какво странно малко създание си ти. Искаш ли да опиташ нещо по-трудно?
С тези думи котаракът захапа предмета и тръгна по покрива. Предизвикваше Груб да го последва.
Момчето знаеше, че трябва да се откаже. Но котаракът го бе влудил със самодоволното си поведение и подигравателния си тон. Не можеше да го остави да избяга.
Покривът не бе твърде висок, а до сградата, която покриваше, имаше купчина дървени щайги. Груб ги избута до стената и се покатери нагоре, като хвана непохватно водосточната тръба, за да се изтегли до покрива. Новият му жакет се опъна почти до скъсване.
Той се изправи и усети свежия полъх на вятъра по лицето си.
За секунда погледна към блещукащите очи на котката. След това животното побягна. Груб се изкатери по едната половина на покрива и се спусна по другата. Подскочи до съседната къща и се опита да не мисли върху това, което прави.
„Просто сервираш напитки в «Русалката».“
Подхлъзна се на керемидите и събори няколко на улицата долу.
Когато стигна върха на следващия покрив, той забеляза, че градът се е ширнал пред погледа му. Тук-таме над покривите се издигаха знамена, кули или високи дървени подпори. В небето блестяха фойерверки, а в далечината надясно от него се виждаше гората от мачти в пристанището. За този един миг той видя повече от Порт Фейт, отколкото за шестте си години като прислуга в „Сакатата русалка“.
А след това подскочи към следващия покрив и запрати още няколко керемиди надолу към улицата. Нещо го глождеше — може би страх — но каквото и да бе, вече не изглеждаше важно.
Котаракът винаги оставаше пред него, тичащ и скачащ с такава лекота, че изглеждаше сякаш прелита над покривите. Някак обаче Груб остана по петите му. Минаха по покрива на четвърта къща, после на пета. Груб дишаше на пресекулки, мускулите му горяха, а коленете му бяха натъртени от приземяванията. Но това нямаше значение. Щеше да хване котката. Знаеше, че може.
Внезапно осъзна, че се е ухилил.
Разстоянието между петата и шестата къща бе по-голямо, отколкото между предишните, но щом една котка можеше да го прескочи и един мелез щеше да успее. Груб скокна и хвърли бърз поглед към улицата под него.
Сърцето му прескочи един удар.
Какво го бе прихванало? На какво, в името на Талин, се усмихваше? Нямаше начин да прескочи цялото това разстояние. Нямаше…
Приземи се на покрива с ужасно хрущене.
— Аааа!
Нещо не бе наред. Глезенът му пламна от болка.
Той се наведе и изгуби равновесие. С ужас установи, че се хлъзга назад. Размаха бясно ръце. Успя да извика, а след това падна.
За миг Груб се замисли как ли би изглеждал на някой странник. Странен, мърляв мелез с прекалено скъпи за него дрехи, който пада ли, пада…
Той затвори очи, когато калдъръмът го посрещна.
Осма глава
Табита се завъртя и удари с рамо назад с цялата си сила. Но ръцете я стиснаха по-силно и цялото ѝ тяло изпита странна умора, от която крайниците ѝ натежаха така, че тя остана вцепенена и парализирана.
Магия.
С крайчеца на окото си видя кой я бе хванал — закачулената фигура. С голяма изненада тя установи, че фигурата принадлежи на старица. Лицето ѝ обаче бе сиво като гоблин и обезобразено от дълбоки, неестествени белези. Старицата се бе озъбила с изцъклени, черни като смъртта очи.
Стомахът на Табита се сви от ужас.
— Демонската стража — рече жената с шепот, който прозвуча като ниско, гърлено ръмжене. Тя подуши въздуха и устата ѝ се изкриви в крива усмивка.
— Но, разбира се. Такива храбреци сте ми само. Готови за бой срещу кой… срещу мен?
Хол внезапно побеля, а очите му изглеждаха така, сякаш ще изскочат иззад очилата. Бе отворил уста и се давеше като риба на сухо. Светлината, излъчвана от ръката му, избледня и той се олюля, а на лицето му се изписа маска на ужас.
А старицата само се усмихваше.
Нют скочи напред и замахна силно с жезъла. Табита бе убедена, че ударът ще счупи черепа на жената. Тя обаче хвана оръжието във въздуха и издърпа стража към себе си.
Което бе невъзможно.
Старицата нададе странен, пълен с вълнение крясък и ръцете ѝ се удължиха, притискайки Табита и Нютън в капан.
Светлината угасна от ръката на Хол и те потънаха в мрак.
Старицата се изстреля във въздуха като ракета. Чу се трясък, когато те удариха палубата над тях и минаха право през нея. След това още един и още един. Една маса с напитки полетя, докато те се издигаха към нощното небе. Чуха се крясъци и гневни викове. Табита видя как Пади и Стария Джон се опитват да успокоят хората наоколо, а стражите в черни наметала хукнаха към подвижното мостче, водещо до „Отмъщението на Призрака“, приготвили арбалетите си.