Вещицата, която ги бе пленила, отметна глава назад и отново зави. Тя се спусна от небето и кацна на най-горната рейка на главната мачта, без да ги изпуска, като ястреб, сграбчил дребни и безпомощни животинки. Силата ѝ бе невероятна. Табита се опита да се освободи, отворила уста за глътка въздух. Старицата обаче се изсмя грозно и разпери двете си ръце, с по един пленник във всяка от тях. С крайчеца на окото си Табита можеше да види палубата, далеч, далеч под нея.
Да. Слизането в трюма се бе оказало сериозна грешка.
Чуха се изстрели от мускети, а около тях профучаха стрели от арбалет. Една от тях разкъса платното под тях, друга се удари в мачтата.
— Къде е то? — кресна жената — Какво сте сторили с него?
Думите излетяха от устата ѝ със съскане, като силен вятър.
— Къде е капитан Финиъс Клаг? Кажете ми.
Табита се хлъзна надолу и бе хваната за китката. Тя простена от страх и се опита да не мисли какво ѝ се случва.
— Кажи ми, иначе ще хвърля момичето долу!
— Направиш ли го — изръмжа Нютън, — ще съжаляваш горчиво.
Ако не бе толкова уплашена, Табита вероятно щеше да поиска да му шибне един шамар.
Очите на старицата станаха огромни, бездънни черни кладенци, по-дълбоки от океана. Тя се приведе, а сивото ѝ наметало заплющя около тялото ѝ като криле на демон.
— Ти си този, който ще съжалява горчиво, капитан Нютън — изсъска тя.
Долу по кърмата ставаше нещо. Франк, подобно на едно зелено петно, профуча покрай едноръкия Уолис. Самият Уолис викаше нещо и махаше с ръце, но Франк го задържа с една ръка, докато накланяше най-голямата ракета под ъгъл, а после посегна към бурето с барут…
— Не! — извика Табита — Франк, недей!
Огнената Нанси хвръкна с облак искри и съскащ рев. Празнуващите се метнаха по палубата в паника.
Очите на старицата, кацнала върху рейката, се присвиха. Тя се хвърли настрана с невъзможна скорост и отнесе Нютън и Табита със себе си, малко преди Огнената Нанси да удари мачтата.
Едно оглушително „БУУМ“ избухна и Табита се заслепи от светлина в цветовете на дъгата. След това се понесе като парцалена кукла и почти полетя във въздуха, а после започна да пада. Надолу и надолу, по-бързо и по-бързо, тя падаше, а Нютън се завъртя към нея като на забавен кадър. Тя отвори очите си миг преди да падне във водата и почти веднага съжали, че го е направила. Не чуваше нищо освен далечен рев, след което размаха ръце и крака нагоре, в търсене на глътка въздух…
Табита излезе на повърхността и се закашля. Нютън се появи до нея. Плюеше морска вода и търкаше сол от очите си. Двамата се носеха по леденостудените морски вълни, неспособни да продумат. Горната рейка на „Отмъщението на Призрака“ гореше, а главната мачта бе обсипана със стрели и опърлена от Огнената Нанси.
От старицата обаче нямаше и следа.
След кратко плуване, двамата излязоха от водата и се покатериха по една въжена стълба обратно на кораба. Там, мокри и треперещи, застанаха пред множество граждани на Порт Фейт, които ги обиколиха и започнаха да говорят едновременно.
— Провалихте тържеството! — кресна едноръкият Уолис.
— Как, в името на Абаносовия океан, се покатерихте върху онази мачта?
— Големи сте стражи, няма що — промърмори една тролска жена. — Само заемате място.
Табита понечи да пристъпи напред и да им каже какво точно мисли за тях и забележките им, но Нютън постави ръка на рамото ѝ. Тя погледна към него и сърцето ѝ прескочи един удар. Познаваше това изражение. Беше разочарован. Очевидно смяташе, че тя, по някакъв начин, е виновна за случилото се. Бе сигурна, че после ще имат да водят тежък разговор.
Сред тълпата настъпи вълнение, когато стражите с черни наметала заблъскаха хората и един висок, блед елф си проправи път напред. Униформата му бе изумително чиста и спретната, а раменете и реверите му блестяха в сребристо. Табита го познаваше.
За съжаление, го познаваше.
Военният извади тежък джобен часовник и театрално го погледна.
— Добър вечер, господин Нютън. Не смятате ли, че е малко късничко за плуване?
В този миг от тълпата долетя бодър глас.
— Страшен купон, Кайръс, какво ще кажеш? Незабравима нощ.
Табита забеляза главата на Пади, която се подаваше над тълпата и широката усмивка на лицето му. Тролът никога не пропускаше да подразни военния.