Полковник Кайръс Деринджър само се усмихна.
— Наистина незабравима. Но, ако обичаш, за теб съм полковник Деринджър.
Той обърна студените си сини очи към Нютън.
— Бихте ли желал да обясните действията си, преди хората ми да открият огън по вас?
Нютън срещна погледа му, но не отговори. Усмивката на Кайръс стана още по-широка.
— Много добре, тогава аз ще ги обясня. Нарушихте обществения ред, унищожихте по най-варварски начин три маси с храна и развалихте фойерверките. Освен това някак сте успели да продупчите един от най-ценните бойни кораби на града. И, ако случайно не сте го забелязали, подпалихте мачтата.
— Стига, бе — отвърна Нютън, — сериозно ли?
Очите на Деринджър се присвиха.
— В голяма беда сте. Вие и вашата безмозъчна пасмина.
С едно елегантно движение елфът извади сабята си и я опря до бузата на Нютън.
Добър номер, но Нютън не трепна. Въпреки страховете си от него, Табита се почувства горда от смелостта му.
— Черните наметала пазят мира в Порт Фейт — изсъска Деринджър — пристанищната милиция. Постарайте се да запомните това.
След това направи крачка назад и се усмихна.
— Утре сутринта господин губернаторът ще ви очаква в имението Уърмуд. Опасявам се, че той едва ли ще бъде доволен от последните ви подвизи. Компанията „Кокатрис“ похарчи цяло състояние за това празненство. Ако зависеше от мен, щях просто да ви хвърля на акулите. Но понеже това не е така, ще ви помоля да напуснете кораба възможно най-бързо. Преди да съм се ядосал.
Бе малко след полунощ, когато стражите напуснаха „Проклятието на Акулата“.
Табита погледна назад от лодката, в която се возеха, към кораба и към обгорената му мачта. Не се чувстваше добре. Всъщност се чувстваше зле. Бе изплашена и се радваше, че се прибира вкъщи.
Нютън седна до нея.
— Табс — каза той.
— Знам, знам. Чуй ме обаче. Видях я как слиза към вас. Исках да ви предупредя. Почти стана. Ако бяха минали само няколко секунди…
— Достатъчно! — в гласа му се долови истински гняв и това я накара да замълчи — Табс, ще правиш каквото ти се казва, ясно ли е? Знам, че е трудно. Живяла си с мен вече доста време. Може би позволявах да ти се размине в миналото. Но сега си страж. Вече е различно.
Поне признаваше това.
— Някой можеше да умре, Табс. Наистина, не наужким. Видя онази старица. Разбираш ли ме какво ти говоря?
Табита отвори уста, но от нея не излезе нищо. Прехапа долната си устна и кимна, без да продума. Лицето на старицата изплува в ума ѝ като паяк, полазил на шкафа, към който не смее да погледне. Никога не бе виждала толкова опустошителна магия. Хол бе овладял някои полезни трикове в Академията на магията. Ако имаше ден, можеше дори да повдигне стол само с ума си. Но тази старица бе на съвсем различно ниво. Беше ужасяваща. Тези черни очи…
Тя потръпна.
— Коя е тази жена, Нют?
Нютън поклати глава.
— Не зная. Но ще разберем.
Той се бе загледал в кораба и Табита забеляза, че кокалчетата на ръцете му са побелели и бяха стиснали здраво бойния жезъл, взет обратно от „Проклятието на Акулата“. Пади ѝ бе казал, че този жезъл му е подарък от стар хобгоблин, странник от земите отвъд Новия свят. Бе обикновен — три лъскави парчета дърво, съединени в едно. Нютън никога не ползваше друго оръжие в близък бой.
„Банши“ — така наричаше жезъла си.
— Съжалявам, Нют — каза тихо тя, — задето слязох.
— Добре — отвърна той, но не я слушаше. В очите му се четеше чувство, което Табита не бе виждала преди.
Внезапно тя осъзна какво е и се стресна.
Страх.
Втора част
Гражданите на Порт Фейт
Девета глава
Имението Уърмуд се извисяваше пред тях с високите си кули и укрепления, сиво и застанало на ръба на скалата подобно на дракон, готов да се спусне над Порт Фейт.
На Нютън не му се ходеше там. Ама никак.
Един слуга го водеше по пътека от чакъл, минаваща покрай палмови дървета, подрязана морава и подравнен плет. Бе странно тихо, ако не се брояха стъпките им и крякането на чайките. Тук-таме Нютън забелязваше фонтани и езерца с рибки. Имаше и статуи на героите от Стария свят, които позираха със своите мечове, лъкове и брадви.
Фамилията Уърмуд имаше много недостатъци, но градините им бяха красиви. Дори Слик, седнал на рамото на господаря си и хванал яката му, бе занемял. В същото време обаче Нютън бе неспокоен. Той беше свикнал с шума на пристанището, с тълпите. Погледна към своето оръфано палто и износените си ботуши и го хвана срам. По златистия жакет и белите чорапи на слугата пред него нямаше и петънце.