В края на пътя, пред главния вход, стигнаха до голяма, древна статуя от бронз. Тя бе на човешки войн от Тъмните времена. Той носеше благочестиво изражение на лицето си, докато копието му промушваше великан. Нютън направи гримаса. Един ценител на изкуството сигурно би се насладил на статуята, но великан надали. Представителите на фамилията Уърмуд обаче не се славеха с такта си.
Нютън осъзна, че отново търка червените белези по китките си и прибра ръцете в джобове.
Двама стражи в черни наметала се появиха пред тях, докато слугата изкачваше късото стълбище до входа. Нютън погледна към имението, преди да ги последва. То се издигаше предизвикателно към облачното небе и изглеждаше сърдито. Можеха ли сградите да се сърдят? Той не знаеше, но определено бе изнервен.
— Пфу! — обади се Слик — Това е най-грозната купчина камъни, която някога съм виждал.
За пръв път тази сутрин Нютън се усмихна.
Коридорът бе мрачен като пещера и таванът му потъваше в сенките. Бе като излязъл от балада за Стария свят. Кристални полилеи светеха с мека светлина над главите им. Маслени портрети на навъсени представители на фамилията Уърмуд, отдавна отишли си от този свят, покриваха всеки сантиметър от стената. Стъпките им шумно отекваха по черния мраморен под.
— Моля, изчакайте тук — каза слугата и изчезна от погледа им, докато се изкачваше по широко, покрито с плътен килим стълбище.
Слик мушна Нютън по врата.
— Любопитно ми е какво смяташ да кажеш, за да се измъкнеш и този път.
— Всичко ще е наред.
Изобщо не бе сигурен в това.
— Щом си рекъл — весело отвърна Слик, — убеден съм, че губернаторът ще те разбере. Наистина, срамота е, че не хвана вещицата, неприятно е, че корабът стана на нищо и това, че развали празненството, със сигурност не е най-благата вест, но съм сигурен, че можеш да обясниш всичко.
Нютън прехапа устни. Феята не го улесняваше, но все пак се радваше, че си има спътник.
Дори това да бе Слик.
Той се замисли за човека, с когото му предстоеше да се види. Губернатор Юджийн Уърмуд, директор на компанията „Кокатрис“ и от вчера сутринта губернатор на Порт Фейт. Трите търговски компании — „Кокатрис“, „Страхопочитание“ и „Зорница“ управляваха града от край време. Те се редуваха на върха на властта, като се сменяха всяка година в началото на Фестивала на Морето.
По стара традиция, компанията на новия губернатор заплащаше сметките по тържеството, за да покаже както щедростта, така и огромното си богатство. Това означаваше, че бе лоша идея да причиняваш каквито и да е било проблеми по време на Голямото тържество. Това, че Юджийн Уърмуд бе най-богатият човек с най-много връзки измежду собствениците на трите компании, бе още по-лошо.
Нютън, разбира се, не бе уплашен. Можеше обаче да се каже, че е притеснен.
Слугата се появи отново на върха на стълбището.
— Господин губернаторът ще ви види веднага.
Нютън си пое дълбоко въздух.
— Направи ми услуга и не говори нищо — промърмори той на Слик. Феята изсумтя и изплю една малина.
Губернатор Юджийн Уърмуд бе застанал с гръб към тях. Мастиленосинята му мантия блестеше като люспите на някакво странно морско създание, а самият той бе загледан в ширналия се далеч под тях Абаносов океан.
Вълма червеникав пушек се издигаха от лулата на губернатора и образуваха облаци над главата му. Пурпурният тютюн на Скруб, осъзна Нютън. Най-хубавият и най-скъпият.
Губернаторът се обърна към гостите си с кисела усмивка. Нютън видя, че е блед и изнервен. На официалните портрети Юджийн Уърмуд бе изобразяван като надменен млад човек с гневен поглед и блестяща черна коса. В действителност той вече не бе толкова млад, погледът му бе мек, а посивялата му коса бе внимателно сресана, така че да прикрие появилото се плешиво петно. Изглеждаше като човек, който няма търпение да седне и да се отпусне.
— Добро утро, господин Нютън. Заповядайте, моля ви. За пръв път идвате, ако не се лъжа?
— Да, ваша чест.
— Добре, много хубаво. Архитектурата винаги е представлявала голям интерес за мен — каза губернаторът замислен, сякаш Нютън го е питал за това. — Интериорът на имението е базиран върху замъка на Ворлак Могъщия, герой от късните Тъмни Времена на Стария свят. Нашите архитекти, разбира се, са направили известни подобрения, най-вече за удобство…
Нютън усети как Слик се размърдва неспокойно на рамото му. В интерес на истината му съчувстваше — той самият също не проявяваше голям интерес към архитектурата. Погледът му зашари от библиотечните рафтове с кожени томове, които опасваха стаята от пода до тавана, към глобуса, който стоеше на бюрото на Уърмуд и… това до него не беше ли детска кукла?