— Откъде знаеш толкова много за капитан Гор?
Джеб ѝ се усмихна.
— Знам доста неща, момиче.
Настъпи дълга пауза.
— Хубаво — каза Пади най-накрая. — Значи ми казваш, че ако искаме да говорим с Финиъс Клаг, трябва да помолим за това капитан Гор?
— Така изглежда. Ако бях на ваше място, бих бил любезен. Особено ако искате да си го получите цял.
— Ще попитаме — каза яростно Табита. — Ние сме Демонската стража, нали? Какъв е проблемът?
— Проблемът — отговори Франк — е, че капитан Гор е маниак. От тези маниаци, заради които на останалите им е излязло лошо име. Казват, че хвърлил юнгата си на една акула. И след това изял акулата.
Джеб се изкикоти и хапна още малко пай.
— Вярно е — отвърна Нютън замислено. — Няма начин Гор да изтърве жертвата си. Но щом един контрабандист го е измамил, ние също трябва да успеем. Ще трябва просто да бъдем внимателни…
Единадесета глава
— Джоузеф Груб, погледни се само!
Една влажна кърпа изтри лицето му и той се размърда неспокойно.
— Стой спокойно, това е само носна кърпа. Сега вече си по-добре.
Той се изкикоти и наду балонче.
Елайджа Груб го погледна възможно най-строго.
— Време е да изядеш зеленчуците, млади ми господинчо. Не може да ги похабяваш.
— Нямаш шанс, Ели. Ако продължава така, ще ни трябва ръчна количка, за да го носим.
Джоузеф отново се изкикоти. Майка му размаха пръст към него, преструвайки се на сърдита.
— И не спира да се кикоти. Той е просто ужасен!
— Ужасен — промърмори Джоузеф.
И двамата се засмяха. Господин Груб хвана госпожа Груб за ръка и я целуна. Грубата му сива гоблинска кожа се притисна до нейната нежна човешка плът.
Бяха си у дома, седнали около кръглата маса за хранене в тяхната къщичка със зелена предна врата. Мама и татко, заедно, в безопасност. Бе сметнал, че са мъртви, но те бяха тук, живи и здрави. Всичко бе прекрасно. Джоузеф чувстваше, че ще се пръсне от щастие.
На вратата се потропа и госпожа Груб отиде да отвори вратата. Там, на прага, стоеше мъж с черно наметало. Страж.
Той не можеше да чуе какво казва мъжът и виждаше само гърба на майка си. Но някак си, внезапно, с болка осъзна какво става.
Баща му беше мъртъв.
Бяха дошли за него. Хората. Онези, които работеха с него по доковете. Мъже, които бяха видели красивата му човешка жена. Мъже, които уж бяха негови приятели.
Джоузеф погледна през масата към човека, който смяташе за свой баща и видя, че нещо не е наред с очите му. Те бяха жълти, а това не бе редно, нали? И лицето му не трябваше да е червеникаво и космато, нали?
— Изяж си зеленчуците, мелез — изсъска господин Лайтли, — или…
Той потрепери.
— Спокойно — каза баща му. — Не мърдай.
— Боли ме!
— Защото падна от покрив.
Къде се намираше той?
— Не мърдай, казах!
— Мамо?
Стаята стана по-тъмна. Много по-тъмна. Някъде той чуваше как майка му плаче и се протегна към нея.
— Да не искаш да те вържа? Стой мирен!
— Мамо!
Всичко бе станало както преди. Баща му бе мъртъв, а майка му плачеше. Скоро и тя щеше да си отиде.
Той се разплака.
— Татко?
— Не съм баща ти, момче!
Стаята притъмня още повече. Той остана сам.
В мрака.
Една фигура с блестящи жълти очи се бе привела в тъмното над него, стиснала нещо малко и черно.
Къде беше той? Мъртъв ли беше?
Опита се да стане, но бе избутан обратно надолу. В полусън той се завъртя. Всичко щеше да се нареди. Бе сигурен в това.
— Здрав си като акула — промърмори фигурата — само да знаеше какво си взел…
И Груб заспа отново.
— Джоузеф, разказвал ли съм ти историята за сътворението на света?
— Разкажи я пак!
Бяха седнали на вълнолома, Джоузеф и баща му. Махаха с крака над вълните. Краката на Джоузеф бяха сивкаво-розови, а тези на баща му — чисто сиви. Търсеха с поглед опашките на русалките по залива, а в далечината слънцето залязваше, оцветявайки Абаносовия океан в червено.
— Много, много отдавна, преди хората, гоблините или елфите да се появят, земята била обитавана от демони и ангели серафими. Те създали всичко — Стария свят, Новия свят и Средните острови, планините и моретата, създанията, които ходели по земята. Светът бил пропит от тяхната магия, Джоузеф, а вълшебниците я използват до ден-днешен.
Джоузеф кимна, ококорен.
— Минали години и между воините на Стария свят избухнала война. Така настъпили Тъмните времена. В тези дни хората казвали, че са единствените деца на серафимите, а всички останали — импи, троли, великани и прочее — били сътворени от демоните.