— А ти какво мислиш, тате?
Елайджа Груб се усмихна и прегърна сина си през рамо.
— Смятам, че са работили заедно. Във всеки има по малко от демона и по малко от ангела, Джоузеф. Не вярвай, ако някой ти каже друго.
Той посочи към морето.
— Видя ли го? Морски човек!
Джоузеф погледна, но морският човек си бе отишъл. Когато погледна към баща си, видя, че той е останал сам на кея, океанът започва да се вълнува, а водовъртежите и вълните го отдалечаваха от него…
Къде беше той?
Къде се намираше?
Дванадесета глава
Квартал „Марлинспайк“ беше както обикновено мърляв. Младежи се шляеха по кьошетата, а изгърбени моряци продаваха открадната стока на саморъчно направени дюкяни. Над тях, наредено по въжета между къщите, се вееше пране, по-голямата част от което бе толкова кирливо, че изглеждаше невероятно, че наистина е било изпрано. Един сбръчкан стар трол бе седнал с кръстосани крака до една стена и дрънкаше някаква мелодия на латерна, а измършавялата маймуна до него спеше. Чу се слаб звън на монета, когато Нют се присъедини към малцината, отпуснали му милостиня върху парчето плат пред него. Тролът кимна почти незабележимо и продължи да свири.
— Къде отиваме? — попита Табита.
— Ще видиш.
Табита шумно въздъхна. Мразеше, когато Нютън се прави на загадъчен. Това, за нещастие, бе през по-голямата част от времето.
— Феи продавам — извика някакъв продавач. — Най-бързите феи вестоносци, евтино ги давам! Феи от Стария свят, феи от Новия свят!
Феите бяха натъпкани в клетки и протегнаха умолително ръчички към Нютън и Табита. Искаха да бъдат купени от някой. Табита се опита да не ги поглежда. Нютън не искаше да ѝ купи фея — смяташе, че тя е твърде млада, за да има нужда от вестоносец. Това, разбира се, бе глупаво и нечестно.
— Кога ще отидем при контрабандиста? — попита тя, за да не мисли за феите.
— Скоро. Първо трябва да свършим някои неща.
— Добре тогава, аз ще ида до площада на Талин, за да видя украсата.
Нютън я погледна за пръв път, откакто бяха излезли от пекарната.
— Няма да стане, млада госпожичке. Идваш с мен.
— Но защо? Ти дори не ми казваш къде отиваме?
На лицето на Нютън се изписа виновно изражение, когато разбра, че тя има право. Табита мразеше този поглед почти толкова, колкото когато не ѝ казваха какво става. Той означаваше, че Нютън се обвинява за това, че не я гледа правилно. По някаква причина това винаги я караше да се чувства виновна.
— Извинявай — каза той. — Трябваше да ти обясня. Отиваме към…
Той замлъкна, когато видя нещо през рамото ѝ.
— Накъде? Къде отиваме?
Но Нютън вече я бе подминал, а вниманието му бе погълнато от нещо друго. Вбесена, Табита го последва.
Бяха тръгнали към едно застанало в ъгъла на улицата джудже. То имаше дълга, мазна и черна коса, черни, мръсни мустаци и брада и беше безумно рошаво. Палтото му бе разкопчано, а по хастара му бяха наредени тигани, лъжици и ножове. Табита реши, че палтото вероятно е било шито за трол, тъй като бе твърде голямо за настоящия си собственик.
Джуджето забеляза Нютън, ухили се, след което си плю на петите. За негово съжаление краката му бяха прекалено къси, а товарът му твърде тежък и затова не стигна далеч. Премина кратко разстояние, след което спря, преви се на две и започна да диша тежко.
— И това ако не е Призракът — каза Нютън и го потупа по гърба. — Радвам се да те видя.
— Вече съм просто Джак Кобли — каза джуджето и погледна към Нютън с кървясалите си очи. — Не съм направил нищо лошо.
Табита се опита да не диша през носа си. Джуджето вонеше на нещо и това нещо със сигурност не бяха шоколадови бонбони.
— Съмнявам се в това, Джак — каза Нютън, — но не се бой. Нямам намерение да те хвърлям в Коритото. Не и днес.
— Благодаря ти, благодаря ти, много ти благодаря — промърмори джуджето. Изглеждаше жалко.
— Моите дни като контрабандист вече са в миналото, нали знаеш. Научих си урока, кълна се в морето! Повече никога няма да вляза в Коритото. Докле съм жив!
И то потрепери.
— Радвам се да го чуя. Имам нужда от една услуга.
Джуджето мигновено се изпълни със съмнения.
— Услуга ли? Каква услуга?
— От стария ти кораб. Едно време го ползваше, за да пренасяш драконови зъби в бурета с двойно дъно. Спомняш ли си?
— Спомням си — джуджето все още бе намръщено и се чудеше накъде върви разговорът.
— Какво стана с корабчето?