— Закотвено е в залива. Не съм го ползвал от сума ти време, Нют, кълна се. Направо е продънено. Поправката ще ми струва по-скъпо от нов кораб, а такъв не мога да си позволя. Не и с парите, които припечелвам от продажбата на тези боклуци.
И той размаха една лъжица.
— Чудесно — каза Нютън. — Тогава го купувам.
Той отвори кесията си и извади десет дуката.
— Тези стигат ли?
Очите на джуджето блеснаха алчно. То грабна парите.
— И още как, сър.
Очите му попаднаха на Табита. Зяпна я. Тя погледна надолу и стисна зъби. Започваше се.
— Хей — ухили се джуджето, — ама аз те познавам.
— Добре — каза Нютън. — Време е да вървим.
— Не, чакайте малко. Ти си онова момиче, нали? Момичето на Мандевил. Прав съм, нали така? Не можеш ме измами със синята си боя за коса.
— И какво, ако съм аз?! — изръмжа Табита, след което направи крачка напред и го погледна яростно. — Това не ти влиза в работата, мърльо.
— Достатъчно — каза Нютън и застана между тях. Той хвана Табита за ръката и без усилие я издърпа настрана.
— Няма ли да попиташ къде съм пуснал котва? — викна джуджето подире им.
— Вече проверих — отговори Нютън, — в северната част на залива. Място номер 343.
Чак след като завиха иззад ъгъла, той я пусна.
— Нямаше да направя нищо — сопна се тя и потърка ръката си. За Нютън хватката бе нежна, но пак си болеше. — Защо непрекъснато се държиш с мен като с бебе?
— Трябва да сдържаш яда си — каза Нютън, без да отговаря на въпроса ѝ. — Някой ден нравът ти ще те вкара в беда.
— Ама ти нищичко не разбираш! Не знаеш какво е някой да те разпознава постоянно по този начин. И как би могъл да ме разбереш. Твоите родители не са…
Тя преглътна един хлип и веднага се ядоса на себе си, задето се бе разстроила. Всички тези глупави чувства за родителите ѝ отново изплуваха на повърхността. Болката, загубата. Как можеше да е толкова жалка! Все пак, когато родителите ѝ бяха загинали, тя бе още бебе.
Нютън спря и се обърна към нея.
— Не знаеш нищо за моите родители, Табс — каза меко той, — но трябва да ме чуеш. Не бива да обръщаш внимание на хора като Джак Кобли. Той е един глупак. Глупаци като него не струват и дукат. Но за да бъдеш добър страж, трябва да владееш нервите си. Да бъдеш спокойна. Ако си изпуснеш нервите, можеш да застрашиш всички ни. Разбираш ли какво ти говоря?
Когато Нютън говореше така, не можеше да не го послушаш. Тя кимна, потърка очи и си пое дълбока глътка въздух.
Той се пресегна, за да разроши косата ѝ, след което я дръпна настрана, спомнил си колко тя мрази това.
— Хайде тогава — рече той — да тръгваме и да намерим коритото на Призрака.
И те тръгнаха отново на път.
Докато вървяха, Табита поглеждаше крадешком към Нют. Той не приличаше много на истинския ѝ баща. Или поне не на образа, който тя си бе изградила за него. Очите ѝ се спряха на китките му и червените белези по тях. Веднъж се бе опитала да го пита за тях, но той само бе промърморил нещо и бе сменил темата.
„Не знаеш нищо за моите родители, Табс.“
Е, това бе истина. Имаше много неща, които тя не знаеше за него. Истинският ѝ баща би ѝ разкрил всичко за себе си. Истинският ѝ баща не би пазил тайни от нея…
Внезапно Табита се почувства много самотна.
— Защо го наричат Призрака? — попита тя, като се опитваше да звучи все едно е добре. — Неуловим ли беше или…
— Не. Той е един идиот, забрави ли? Наричахме го Призрака, защото всеки път, когато го хванехме, побеляваше като платно.
Това я накара да се засмее.
Нютън спря и я погледна. Пак носеше онзи леко виновен поглед.
— Виж — каза той бавно, — знам, че мразиш да бъдеш встрани от действието. Затова мисля да ти дам шанс да свършиш малко истинска работа като страж. Какво мислиш?
Табита усети как устата ѝ зяпва.
— Наистина? — успя само да каже.
Той кимна и я потупа по рамото, малко непохватно.
— Само ми обещай, че ще бъдеш внимателна. Ако всичко мине по план, ще си в пълна безопасност.
„Пълна безопасност ли?“
Табита се направи, че не е чула това.
Тринадесета глава
Губернатор Юджийн Уърмуд стоеше на края на масата и я гледаше предпазливо. Покривката бе колосана и без нито едно петънце. Ножовете и вилиците бяха измити внимателно и блестяха като огледала. Кристални купи бяха пълни с екзотични плодове, а свещи в златни свещници огряваха столовата в мека, топла светлина.
Но губернаторът не бе гладен. Той се замисли дали не е болен, но не беше това. Търсеше си извинение, за да се махне.