Огледът, който направи на стаята, не го накара да се почувства по-добре. Във всеки сенчест ъгъл имаше лакей, тих и неподвижен, облечен в златисточервени дрехи — цветовете на компанията „Кокатрис“. От двете страни на правоъгълната маса стояха най-богатите търговци от компанията в Порт Фейт, всички застанали зад столовете си, чакащи го да седне. Далечният стол срещу този на губернатора бе празен.
Гостите на вечерята бяха облечени с най-хубавите си дрехи, но изглеждаха нервни. Час по час хвърляха поглед към празното място, докато времето напредваше.
Губернаторът приглади своята сресана, намазана с брилянтин коса и прегледа палтото си за стотен път, за да е сигурен, че е така чисто, както бе било и преди трийсетина секунди.
Беше.
Той бръкна в джоба си, извади голям златен джобен часовник и провери колко е часа.
Това също не го накара да се почувства по-добре.
Вдясно от него господин Скълмърдейл прочисти гърлото си и се приведе към него.
— Това не ми харесва, Ваша чест.
Скълмърдейл произнасяше думите „Ваша чест“ по особен начин, все едно искаше да каже „Ваша безполезност“. Той бе висок и мършав, с късо подстригана бяла коса и тъмни очи, които изглеждаха винаги критични, като на строг директор. Губернатор Уърмуд съжали за пореден път, че майка му не е тук. Тя не би изтърпяла господин Скълмърдейл и за минута.
— Вече трябваше да е тук, в името на Талин — процеди Скълмърдейл, — трябваше да е тук отпреди час!
— Да — съгласи се губернатор Уърмуд, — вярно. О, Боже.
Не знаеше какво друго може да каже, затова се заигра с маншетите си. Винаги бе знаел, че да си губернатор на Порт Фейт не е лесна работа. Тази вечер обаче се очертаваше дори по-проблемна от обичайното. Търговците от компанията „Кокатрис“ току-що го бяха избрали за директор, понеже бе последният от рода Уърмуд — най-богатата фамилия в Порт Фейт. Това обаче далеч не означаваше, че го харесват.
Започна да усеща появяващото се главоболие.
Скълмърдейл насочи погледа си към празния стол и промърмори нещо за лошото възпитание, липсата на уважение и неправилното поведение.
— Господин Скълмърдейл — изсъска един застаряващ имп, наричан господин Ротърингам. Той бе застанал вляво от Юджийн. — Трябва да държите езика зад зъбите си, докато посланикът пристигне. Не можем да си позволим допълнително влошаване в отношенията ни с Лигата на Светлината.
— Влошаване? — изсумтя Скълмърдейл и погледна към импа — Какво има още за влошаване?
— Нима трябва да ви напомням — изръмжа импът, — че Лигата контролира всички главни пристанища в Стария свят? Търговията върви едва-едва и сега. Ако те не вдигнат проклетите си санкции…
— Проклета да е Лигата! — излая един елф, застанал по-надолу по масата. — Как смеят да…
— Но ще бъде глупаво, ако…
— Ще говоря каквото си искам! Не можеш да ми нареждаш…
Губернаторът извади носната кърпичка от ръкава си и попи потта по челото си. Това бе стар спор, но се бе появил отново в най-лошия момент.
За щастие, точно в този момент вратата на столовата се отвори и един необичайно пълничък елф от компанията „Кокатрис“ влезе вътре. Това бе икономът на губернатор Уърмуд. Гласовете замлъкнаха почти едновременно.
— Ваша чест — каза икономът, — негова милост херцогът на Гаран, посланик на Лигата на Светлината, пристигна.
Настроението в стаята се промени. Суетнята изчезна. Настана напрегнато мълчание.
— Много добре — каза губернаторът, а гласът му потрепна само малко. — Въведете го, ако обичате.
Но преди икономът да може да отговори, херцогът на Гаран влезе в стаята. Търговците от компанията „Кокатрис“ не можаха да се въздържат и го зяпнаха. Херцогът бе дребен човек с толкова гладка розова кожа, че приличаше на дете. Бе облечен в бяло, от триъгълната шапка, която подаде на иконома, до белите си чорапи и обувки. Дори очите му изглеждаха безцветни. Погледът му обиколи стаята, преценявайки внимателно всичко и всеки.
Нищо, освен очите, не пасваше с ужасните слухове, които се носеха за херцога на Гаран.
„Той колекционира отрязаните глави на тролове“, каза си губернаторът. „Беси гоблини надолу с главата за удоволствие. Хвърля бебета импи на кладата.“
— Добър вечер, ваша милост — каза той.
Устните на херцога се изкривиха като в усмивка, но той не изглеждаше усмихнат.
— Благодаря ви, господин Уърмуд — гласът му бе мек, любезен и студен, — надявам се да не сте ме чакали дълго.
— Съвсем не — бързо каза губернаторът, преди Скълмърдейл да се обади. — Моля, заповядайте.
Търговците от компанията с радост дръпнаха столовете си и се разположиха в тях. Никой от тях не бе свикнал да стои прав толкова дълго. Бяха чакали цял час.