Обикновено другите, по-малко важни хора чакаха тях.
— Е, Ваша милост — каза губернаторът, докато поставяше кърпата на яката си и започваше, най-накрая, да се отпуска — за нас наистина е голяма чест, че се съгласихте да посетите Порт Фейт и моя дом, имението Уърмуд. Надявам се то да ви допадне. Моят пра-пра-прадядо е автор на оригиналната му архитектура, знаете ли. Външно, имението е реплика на замъка на Ворлак Могъщия от Северната пустош, убеден съм, че сте забелязал…
Внезапно той млъкна. Всички бяха седнали. Всички, освен херцога на Гаран. Няколко от търговците се спогледаха нервно.
Губернатор Уърмуд се насили да се усмихне.
— Няма ли да седнете?
— За жалост не мога да остана на вечеря — каза херцогът. Безцветните му очи премигнаха за миг и все пак забележимо към двама търговеца тролове, които стояха близо до неговото място. За миг той заприлича на човек, преглътнал развалена риба.
— Тръгвам за Стария свят със следващия прилив. По спешна работа.
— Ами санкциите? — обади се господин Ротърингам. Гласът му бе малко по-писклив от обичайното.
— Искам да кажа, доколкото знам, ние щяхме да обсъдим санкциите, които Лигата на Светлината е наложила върху Порт Фейт.
Стъклените очи на херцога се спряха върху импа.
— Няма какво да обсъждаме. Санкциите няма да бъдат вдигнати. Не и без достатъчни доказателства, че компаниите „Кокатрис“, „Зорница“ и „Страхопочитание“ са тръгнали по Пътя на Светлината.
— Пътят на Светлината — каза Скълмърдейл с тон, който подозрително напомняше на ръмжене. — Така ли наричате вашите гонения? Изтреблението на така наречените „демонски чеда“ навсякъде, където ги срещнете? Кланетата, които извършвате срещу гоблините, троловете и великаните? Главите, побити на колове? Варварството, невиждано от Тъмните времена?
— Смятам, че е време да ви напусна, господа — каза херцогът, без да обръща внимание на това, което му е казано.
— Махай се тогава! — кресна Скълмърдейл. Той се бе изправил до масата, а лицето му бе поаленяло от гняв. Другите търговци го изгледаха втрещени.
— Порт Фейт никога няма да тръгне по Пътя на Светлината. Ние не сме убийци, Ваша милост.
— Седнете — помоли се губернаторът отчаяно. — Моля ви, господин Скълмърдейл, седнете. Простете, Ваша милост, Фестивалът на Морето е много напрегнат период за всички ни. Сигурен съм, че ще ме разберете…
— Разбирам ви.
— Така ли? Искам да кажа, чудесно, може би можем да оставим това зад гърба си и…
— Разбирам ви прекрасно. И няма да забравя това, господин Скълмърдейл.
Херцогът на Гаран потупа главата си с розов, месест пръст.
— Имам отлична памет. Великолепна, всъщност.
Той се завъртя на пети и излезе от стаята, взимайки бялата си сатенена шапка от иконома.
Настъпи неловко мълчание.
— Е — каза накрая Скълмърдейл, — вярно е, нали? Лигата никога няма да се примири с това, че хората в Порт Фейт живеят мирно.
— Може би — каза губернаторът, — ако сме малко по-внимателни…
— Внимателни? — изсумтя елфът, който бе проговорил по-рано. — Лигата никога не е била внимателна с нас. Нужно ли е да напомням за убийството на губернатор Мандевил?
Всички се вцепениха при тези думи. Скълмърдейл и Ротърингам погледнаха нервно към губернатора.
— Така и не отмъстихме на Лигата за това — продължи елфът. — Вие повече от всички хора, Ваша чест, трябва да знаете…
— ДОСТАТЪЧНО! — изръмжа губернаторът. Няколко търговци потрепериха. Чувстваше, че главата му ще експлодира. Той я хвана в опит да овладее болката.
— Достатъчно. Заговорът срещу Мандевил се състоя твърде отдавна, господин Бентам. Надявах се вече да сме оставили този въпрос зад гърба си. Бих се радвал, ако за в бъдеще не засягате тази тема.
Масата отново притихна. Елфът отвори уста да отговори, но после реши, че това не е разумно. Няколко търговеца се заиграха с приборите си, а други внезапно се заинтересуваха от драпериите по стените. Неколцина се загледаха в празните си чинии.
Губернаторът се изправи. Внезапно се почувства много уморен и донякъде унизен.
— Благодаря ви, джентълмени. Надявам се, че ще простите моето кратко, хм, избухване. И моля да ме извините, но няма да остана за вечеря. Не се чувствам особено гладен.
Той остави неупотребената си кърпа на покривката и на практика избяга от стаята. Чувстваше погледите на търговците при всяка своя стъпка и едва не се блъсна в слугите, носещи първото блюдо в голям сребърен супник.