— Но този предмет не беше негов, за да си го вземе така. Не е и ваш.
Това му спечели едно перване по главата.
— Ау!
— Дръж си устата затворена, мелез. Ясно ли е?
Груб кимна. Нямаше голям смисъл да спори по въпроса.
Джеб го избута през вратата и нагоре по едно каменно стълбище. Груб усети как сърцето му почва да тупка напрегнато. Превръщенецът се бе погрижил за него, но той се съмняваше, че Джеб ще стори същото. Някой, който би платил стотици дукати за крадена стока, бе способен на всичко.
Минаха по един коридор и се изкачиха по още едни стълби, този път дървени. Пътят им бе слабо осветен от закачени на куки фенери. Освен скърцането на стъпките им, Груб дочу и звука на смеещи се хора. Те тропаха, викаха и се веселяха.
Шумът се засили.
На края на стълбището стигнаха до дебела кадифена завеса, охранявана от човек и трол с бели ризи и червени палта. Всеки от тях имаше къса и дебела пушка. Груб спря и преглътна тежко, но Джеб го избута напред и кимна на охраната. Пазачите също му кимнаха в отговор и вдигнаха завесата.
И така те се озоваха вътре.
Бяха на сцената на някакъв театър. Или поне така си помисли Груб. Никога досега не бе влизал в театър, но имаше представа как изглеждат. Огромен кристален полилей осветяваше аудиторията. Имаше тъмночервени тапети, месингови прибори, натруфени отливки, покрити със златна хартия и огромен купол. Всичко изглеждаше старо и износено.
Шумът бе оглушителен. Идваше главно отдолу, където Груб можеше да види правостоящи зрители в ниските театрални балкони и по краищата на аудиторията. Те се бутаха и махаха на приятели, в опит да видят по-добре сцената. От този ъгъл обаче Груб не можеше да разбере какво гледат.
Той и Джеб бяха в най-високия балкон, където зрителите бяха добре облечени и тихи. Стояха на плюшени столове, разхлаждаха се с ветрила и пушеха лули. Димът се бе сгъстил над тях. Отзад имаше биячи, въоръжени със саби и пистолети. Груб дори забеляза мускети.
Никога не бе виждал толкова много оръжия през живота си.
— Какво е това място?
Джеб отвори уста, но в този момент публиката задюдюка и заръкопляска, заглушавайки думите му. Все пак Груб долови нещо като „Пазарът на Хари“.
Но това не бе възможно. Груб се огледа, търсейки път за бягство. Вратите бяха нагоре по галерията, но имаше чувството, че ако хукне натам, въоръжените пазачи ще помогнат на Джеб. А нямаше начин да мине покрай тях.
Бе отвлечен.
— Джеб, мили мой!
— Ах ти, Хари, стари мошенико!
Новодошлият беше елф, висок и кльощав, с накъдрена сива коса, подаваща се изпод триъгълна шапка. Носеше палто от някакъв странен сив материал, който Груб не бе виждал досега. На рамото му бе кацнал вестоносец-фея, облечен по същия начин.
Хари и Джеб започнаха да говорят бързо и с приглушени гласове, което попречи на Груб да разбере думите им. Затова той приближи края на балкона, за да види какво гледат останалите.
Дъхът му спря. Той веднага разбра защо има толкова въоръжени мъже наоколо. Разбра какво бе казал Джеб и разбра от какво е направено палтото на Хари.
Там, където трябваше да е сцената, имаше огромен басейн, а водата в него се пенеше.
Това не бе „Пазарът на Хари“.
Това бе басейн, пълен с акули.
Петнадесета глава
Груб бе чувал за Ямите с акули. От години черните наметала се опитваха да ги затворят, но те продължаваха да съществуват, макар и тайно, скрити в складове и театри като този. Той се опита да различи акулобореца в кървавата вода, но фигурите се движеха твърде бързо. Според господин Лайтли акулоборците бяха от морския народ. Никой, живеещ на сушата, не би имал шанс. Понякога представители на морския народ идваха сами заради славата на такава битка. Но по-често собствениците на Ямите пращаха своите момчета по морето с мрежи, за да хванат бъдещи бойци. Пленените морски хора бяха затваряни като омари в подводни клетки, като им се разрешаваше само да тренират и да се бият в Ямите.
Ако Талин видеше в какво се е превърнал градът му…
Една фигура се появи от фонтаните пръски и подскочи на около метър над водата. Груб забеляза здрави, мускулести ръце, тризъбец и сребърна опашка, която вдигна водни струи. Тялото на морския човек проблесна, когато той се завъртя във въздуха и след това отново се потопи под водата.
Зрителите викаха с цяло гърло. Повечето от тях вероятно бяха направили залагания за битката. Ако акулоборецът загубеше, щеше да стане грозно, но това очевидно не ги интересуваше. Носеха се истории за комарджии, натрупали огромно богатство от залагания. Но имаше и други истории, за такива, които не са могли да си платят дълговете. Собствениците на Ями с акули не бяха от хората, които се отнасяха с разбиране към такива проблеми. А акулите им винаги бяха гладни…