Табита не му обърна внимание и тръгна дебнешком по палубата, следвана от Хол. Задържа ножа си готов за хвърляне и се огледа за пиратите на Гор. Наоколо обаче нямаше никой. Капитанът очевидно бе решил да вземе целия си екипаж, за да пренесе несъществуващите рокли до своя галеон.
Разочароващо.
— Това не ми харесва — каза Хол, докато се взираше през люка към вътрешността на кораба. — Все трябва да е останал някой на борда. Гор не би оставил затворника си без надзор, че да му избяга.
Табита сви рамене и разгледа въжетата, приковали Клаг до мачтата.
— Вие докато сте тук — усмихна се насила Клаг, — не бихте ли могли да ми помогнете, а?
— Не се вълнувай — каза Табита, — тук сме, за да те спасим.
— Хммм… сериозно?
— Точно така. Само мълчи и прави това, което ти се казва.
Тя завъртя ножа си и започна да кълца възлите. За по-малко от десет секунди капитан Клаг бе свободен. Той се ухили и потърка ръце там, където въжетата бяха притискали кожата му.
— Благодаря ви, мила госпожице. Задължен съм ви.
— Чудесно — отговори Хол, — а сега нека се махаме от този кораб. Аз лично предпочитам да не съм тук, когато милият ни домакин се завърне.
— Ами аз да си ходя тогава… — каза Клаг.
— А, не — пресече го Табита. — Идваш с нас.
— Е, много мило, но вие ми изглеждате заети хора. Не бих искал да преча или нещо такова…
— Казах, че идваш с нас.
Тя хвана едната му ръка, а Хол взе другата. Обърнаха се към лодката… и замръзнаха на място.
Между тях и въжената стълба бе застанал мускулест трол с мръсна фланела, панталони и мъничка триъгълна шапка, поставена под нелеп ъгъл върху чутурата му. Едната му зеленикава ръка бе покрита от невероятни татуировки — на отрязана глава, на рогат скелет и на окървавена брадва. Другата държеше истинска брадва, чието острие бе голямо колкото главата на Табита.
За щастие от нея не капеше кръв.
Още не.
— Кои сте вие? — тъпо попита пиратът.
Можеше да стори само едно нещо.
Табита завъртя ножа си и го хвърли във въздуха. Бе точно както по време на тренировка, само дето сега острието се заби не в мишената, а в ръката на трола.
— АААААААААААААААААААААААААААААААА!
Хол шепнеше нещо, посочил с ръка пирата, който изпусна брадвата си, хвана се за ръката и запищя като чайка, опитваща се да се измъкне от буре. В следващия момент въздухът сякаш потръпна и тролът замръзна неподвижен и отпуснат, все едно енергията бе изсмукана от него. Огромното му тяло потрепери силно два пъти и се строполи шумно на палубата.
Табита се опита да успокои дишането си. Бе близо до това самата тя да припадне.
— Това с ножа бе леко ненужно изпълнение — каза Хол, докато попиваше потта от челото си с кърпичка.
— Ако беше казал заклинанието си по-бързо, нямаше да се наложи да го използвам.
Магьосникът подсмръкна.
— Това заклинание е сложно и изисква голяма концентрация. Човек не бива да бърза с такива неща. Освен това знаеш, че мразя насилието.
— Прощавайте — попита Клаг, — ама няма ли да тръгваме вече?
— Млък! — скастри го Табита — Но да, ще тръгваме.
Слязоха до лодката. Табита все още трепереше леко заради срещата си с пирата. Това бе първият път, в който бе хвърляла нож към някого, и не бе сигурна дали това ѝ е доставило удоволствие. Хвърли един поглед през морето към корабчето в далечината. Бе трудно да се каже от толкова далеч, но ѝ се струваше почти потънало. Вероятно никога в него не се бе качвал цял пиратски екипаж.
Започнаха да гребат.
Когато шокът отмина, Табита се развълнува. Бе го направила. Бе се качила на кораба на капитан Гор и бе спасила капитан Клаг. Дори се бе справила с един пират. С помощта на Хол, де.
Може би нещата оттук нататък щяха да бъдат различни. Може би Нют щеше да осъзнае, че тя става и за друго, освен да им пази гърба. Може би щеше да ѝ даде да свърши нещо важно.
Може би…
Усмивката ѝ замръзна. На скалата зад пещерата бе застанала фигура. Единият ѝ крак бе увиснал над водата. Фигурата бе на висок, гладко избръснат мъж със синьо палто и татуировка на бузата. Той ѝ се усмихваше.
Нютън.
Бе я следил през цялото време. Знаеше го. Не я бе изпускал от поглед, за да е сигурен, че всичко ще мине по план. За да е сигурен, че ще е в безопасност.
Вълнението на Табита изчезна.
Той все още я смяташе за едно глупаво дете.
Все още.
Интерлюдия
Фестивалът винаги бе най-натоварената част от годината за магазина за играчки на господин Харисън. Само за последния половин час господин Харисън бе продал кукла на фея на един клиент от компанията „Страхопочитание“, дрънкалка на един рибар, въже за скачане на три яки деца от народа на джуджетата…