— В името на Пастта! — изрича той — Но аз ви познавам!
Прекалено е изненадан, за да мисли ясно.
— Мислех, че сте… от колко време не сте идвали в моя магазин? Поне осем-десет години, а?
И тогава господин Харисън изхриптява. Въжето около гърлото му се стяга по-силно…
И по-силно…
И още по-силно.
Трета част
Буря
Седемнадесета глава
Небето бе покрито с облаци и скоро заваля. В залива се чу звукът от дъжда, пляс-пляс във вълните на морето, троп-троп по навитите платна. За броени минути заваля като из ведро, а гражданите на Порт Фейт се принудиха да потърсят подслон. Знамената на компанията „Кокатрис“ се намокриха и от тях започна да капе боя, която се стече към калдъръма, станал хлъзгав от дъжда.
В уютната столова на сладкарницата на Бутъл грееше огън. Въпреки това, Табита потръпна, докато гледаше дъжда през прозореца. Заради вълнението, което бе изпитала по-рано на пиратския кораб, почти бе успяла да забрави за старата вещица. За сбръчканото ѝ лице, за гърбавия ѝ нос, за студените, тъмни очи. Сега, загледана в здрача навън, си спомни всичко. За паяка в шкафа. Паякът, който ги дебнеше…
Стисна гладката кожена дръжка на любимия си нож. Каквото и да търсеше вещицата, Табита нямаше да я очаква подплашена като заек. Нали искаше вълнуващи приключения, искаше шанс, за да може да се докаже. Шанс, чрез който да направи така, че името Мандевил да предизвиква възхищение, а не съжаление.
Само ако Нютън спреше да я гледа като малко дете…
— Още едно парченце, миличка?
— Благодаря ви, но не, госпожо Бутъл, заситих се.
Госпожа Бутъл изцъка и поклати глава. Всички знаеха, че майката на троловете близнаци не смяташе, че човек може наистина да се засити — не и когато има още пай за дояждане.
— Някой друг?
Франк, Пади и Хол бяха насядали около масата, издули бузи с храна. Дори старият Джон си хапваше, макар, както винаги, да бе седнал настрана, загледан в далечината.
— Да, благодаря, мамо!
— Много е вкусно!
— Невероятен пай, госпожо, искрените ми поздравления!
Лицето на госпожа Бутъл светна отново и тя тръгна с подноса си.
Табита нямаше представа как другите могат да ядат в такава ситуация. Нали сега щяха да разпитат капитан Финиъс Клаг? Щяха да разберат какъв бе мистериозният му товар и какво смяташе да прави с него вещицата?
Вместо да се вълнуват от това, стражите се тъпчеха!
Самият контрабандист бе застанал до огнището с ръце, вързани зад гърба му. Слик хвърчеше около главата му и правеше плитки в мазната му дълга коса. Вестоносецът-фея бе изчезнал малко преди спасителната мисия, вероятно в търсене на захар, която да открадне, но сега, разбира се, се бе върнал. Слик никога не пропускаше възможността да изтормози някого.
— Някой няма ли да разкара тази досадна фея? — примоли се капитан Клаг.
— Пази тишина, ако обичаш — обади се Франк с пълна уста.
— Да, млъквай — доволен каза Слик. Той приближи Клаг и го ощипа по челото.
— Опасявам се, че Слик се подчинява само на капитан Нютън — обади се Пади, станал сериозен, — но не се безпокой, той скоро ще се появи.
— Голям, дебел и безполезен — злорадо каза Слик, докато щипеше Клаг по носа при всяка дума. — Почакай само Нютън да дойде и ще видиш какво ти се пише. Ще плачеш за мен.
И той го оскуба.
— Ох!
— Достатъчно — чу се глас от прага.
Слик изпъшка, след което кацна на масата и се оплези на контрабандиста.
Нютън влезе в стаята. Синьото му палто бе мокро от дъжда, дъждовни капки блестяха и по темето му. Той погледна осветения от огъня Клаг и го вдигна. Табита също погледна към контрабандиста. Брадясал, с мазна коса, мръсни дрехи, ленив поглед, една-единствена потъмняла обица и мръсно старо палто.
Капитан Финиъс Клаг, криминалният гений, успял да се промъкне през магическа буря. Отблизо не изглеждаше особено заплашителен.
— Пай, господин Нютън?
— Не благодаря, госпожо Бутъл.
— Аз не бих отказал — обади се Клаг.
— Твой проблем — коментира Слик.
Госпожа Бутъл тръгна към кухнята със самотно парче пай в подноса. Клаг го изпрати с тъжен поглед.
— Добре — каза Нютън, — Клаг, знаеш ли защо си тук?
Клаг поклати глава.