— Джентълмени, моля ви — намеси се нервно господин Лайтли, предвидливо застанал зад бара — няма нужда от насилие. Или поне не и в нашето уважавано заведение!
БУМ!
Груб подскочи. Великанът стискаше глезена си и виеше като ранен морж, а Финиъс Клаг бе скочил на крака. Той хвърли настрана малкия пистолет, от чието дуло се вдигаше пушек и прескочи съборената маса, като не изпускаше вратата от поглед. Палтото му се развя от скока, но въпреки това не беше достатъчно бърз. Великанът замахна със сабята си. Клаг се опита да избегне острието, олюля се, залитна, след което падна и се завъртя на една страна. Когато скочи на крака, застана леко приведен. Великанът все още стоеше между него и вратата. Клаг облиза устни и измъкна от колана си малка, крива сабя.
Маси и столове се размърдаха, докато клиентите се отместваха от пътя на двамата противници, освобождавайки празно пространство между тях. Груб бе избутан назад, но не изпускаше от очи случващото се. Пиянските свади бяха ежедневие в място като „Сакатата русалка“, но истинска битка, с истински оръжия… Не, че искаше да гледа, но не можеше да откъсне очи от ставащото.
Великанът отдели ръка от глезена си и я изтръска. Капки кръв, толкова тъмна, че бе почти черна, паднаха по камъните на пода.
— Ах, ти — изръмжа той — рани ме.
Лицето му се изкриви в зловеща гримаса и той нападна размахвайки оръжието си като побеснял. Клаг трескаво отстъпи назад, докато се мъчеше да отклони жестоките удари. Едва не настъпи една празна бутилка, след което застана зад една маса, взе стол и се опита да отблъсне великана с него. Сабята на чудовището обаче отсече краката на стола, изтръгна го от ръката на Клаг и го запрати настрана.
Груб усещаше как го бутат от всички страни. Част от клиентите се хилеха и подвикваха към бойците. Други вадеха оръжие и се готвеха да се включат в битката. А няколко добре въоръжени негодници се насочиха към него. Той се сви под най-близката маса. „Никой нямаше да закача мелеза на кръчмата в такава ситуация“, надяваше се той.
Масата обаче се счупи и капитан Финиъс Клаг се приземи отгоре му.
— Аах! — извика Груб.
— Съжалявам, приятелче — изграчи Клаг.
— Махнете се от пътя ми, канални плъхове такива — изрева великанът. — МАХНЕТЕ СЕ ОТ ПЪТЯ МИ!
Но кръчмата потъна в хаос и път просто нямаше. Финиъс Клаг скочи на крака и започна да си проправя път през тълпата. Груб стана, за да го види как чупи стъклото на един прозорец и минава през него. Великанът грозно изруга, след което си проправи път към вратата и излезе.
Мина много, много време преди господин Лайтли да успее отново да въдвори ред.
— Я се успокойте, бе! — пуфтеше той — Вече всичко е наред! ТИ! Веднага остави този стол на земята!
С гузно изражение на лицето, младият трол остави стола, който се канеше да счупи в главата на приятеля си.
Погледът на господин Лайтли се спря върху Груб, който стоеше замаян сред останките от масата, под която се бе скрил, търкайки главата си за шести или седми път този ден.
— В името на мръсните зъби на Пастта! — кресна той — Не стой като морски охлюв там, а почисти, глупав мелез!
Груб кимна, взе една метла и започна да замита останките от счупената маса. Както повечето от мебелите в „Сакатата русалка“, тя бе направена от събрани на плажа клони и затова се бе счупила толкова лесно.
Кракът му докосна нещо на пода и той се наведе, за да го вдигне. Това бе тънък предмет, увит в скъпа черна коприна, малко по-къс от ръката му и горе-долу толкова широк. Бе съвсем лек. Той се опита да го разклати, но предметът не издаде нито звук. Капитан Клаг вероятно го бе изпуснал при падането си.
Груб се огледа наоколо. Чичо му не го гледаше, тъй като бе зает да се умилква около едни клиенти и да пъди други. Имаше само миг или два. Той бързо вдигна ризата си и натъпка предмета в колана си така, че да не се вижда.
Ушите му потръпваха, а сърцето му отново затупка бясно. Каквото и да бе това, трябваше да е ценно, за да го увият с такава скъпа коприна. Може би Клаг щеше да се измъкне от великана и да се върне за него. Може би щеше да се зарадва, че Груб го е намерил и запазил. Може би щеше да попита момчето как може да му се отблагодари. Тогава Груб щеше да поиска да се присъедини към екипажа на „Проклятието на Акулата“ и да отплава по огряното от лъчите на залеза море в търсене на приключения…
Вероятно нямаше да стане така.
Но, както се казва, надеждата умира последна, нали?
Втора глава
Стъпките на капитан Нютън отекваха глухо по все още мокрия от вчерашния дъжд калдъръмен път. Беше време за обед и жителите на Порт Фейт изпълваха пространството около вълнолома. Хамали търкаляха бъчви надолу по подвижни мостчета, местеха дървени щайги или спореха с митничари. Търговци се пазаряха, а после си стисваха ръцете, в опит взаимно да си одерат кожите. Продавачи на храна обикаляха тълпата и предлагаха мазни хартийки с увити в тях миди или парчета печен октопод, като имаше и бутилки с грог за прокарване на хапките. Из въздуха бръмчаха феи, изпълняващи заръките на своите господари и отнасящи псувните на тълпата. В самия залив моряци се катереха по мачтите, платна се разгъваха, котви се вдигаха.