Пиратите бяха отвлекли Финиъс Клаг, това бе разбрала. Той обаче някак си се бе измъкнал. Така стоката ѝ липсваше, заедно с Клаг.
Сама си бе виновна. Не трябваше да доверява на един пиян контрабандист такава важна задача. Но капитаните от Лазурната уста ѝ бяха казали, че няма по-бърз кораб от неговия. А имаше толкова много работа за толкова малко време…
Бе направила детинска, глупава грешка, но това нямаше значение. Все още имаше време. А който бе отмъкнал товара, бял ден нямаше да види.
Щеше да си го намери.
Сама.
Освен ако…
Очите на старицата се присвиха.
В града имаше един човек, който можеше да ѝ помогне. Защо тогава да върши всичко сама?
Старицата развява наметалото си като криле и достига до следващия скален нос, подал се в морето. Дъждът капе по нея. Тя вдига ръце към небето и вдишва дълбоко. Долавя вкуса на магията във въздуха. Облизва напуканите си устни и надава рев, подобно на звяр.
В небето се чува тътен от гръм, сякаш за да я окуражи.
Деветнадесета глава
Дъждът не спираше да вали, но Табита отказа да побърза, за да го избегне и продължи да си върви спокойно. Държеше палтото над главата си, за да се предпазва, но то бе подгизнало и започна да капе.
— Ох! — извика седналият на рамото ѝ Слик, когато една капка го удари. — Внимавай, момиченце!
— Проклета фея — промърмори Табита.
— Чух това.
— Тогава ще е по-добре да млъкнеш, за да не чуеш и нещо друго.
Улиците бяха почти празни. Останалите на тях странници се мъчеха да се скрият изпод каменни арки или дървени балкони. Човек изобщо не би предположил, че това е Фестивалът на Морето. И това не беше честно. Защо се случваше все на нея? Тя не бе по-лош страж от останалите, но винаги ѝ даваха най-лошата работа. Винаги. Дори след като бе спасила онзи смрадлив контрабандист сама. Сега я бяха пратили в дъжда да му купува грог, а единствената ѝ компания бе злобната фея на Нютън. „Ще ми помогне да се съсредоточа“, бе казал Клаг. Табита смяташе, че едно яко кроше в носа ще свърши същата работа, но за по-малко време.
Реши да си вземе чаша кадифе, преди да се върне. Бе толкова мокра и нещастна, че заслужаваше да се почерпи. И какво ако закъснееше с тъпия грог за тъпия Клаг? Той в крайна сметка бе един нищо и никакъв контрабандист. Да търчи и да изпълнява поръчките на бандити бе унизително. Какво ли следваше оттук нататък, да упъти някой към най-близката Яма с акули? Да пази плячката след някой обир, докато крадецът се отбива до тоалетна?
„Нафирканият дракон“, гласеше надписът на кръчмата, която стигна. Той се люлееше и скърцаше от вятъра, а на него имаше грозна рисунка на малък дракон в бутилка огнена вода, с кръстосани очи и изплезен език. Фенерът на вратата светеше с мека жълта светлина, която се отразяваше в тъмните локвички на калдъръма.
Ако зависеше от Табита, кръчмата можеше да се казва и „Сигурна смърт“, вони на тоалетна и тя пак щеше да влезе вътре, само и само да е на сухо. Изстиска палтото си на прага, прокара пръсти през косата си, за да избута дъжда, влезе вътре и извади кесията си с монети. Слик я последва.
Оказа се, че „Нафирканият дракон“ е тихо и уютно заведение, което си мирише съвсем добре, поне за стандартите на Порт Фейт. В камината му пукаше огън, а един стар трол с млечнобели и невиждащи очи се бе привел на една табуретка до него и свиреше тихо на лютня. Собственичката, която бе джудже, грейна като видя Табита и остави за миг миенето на халбите. Табита ѝ се усмихна и поръча напитка кадифе за себе си и гарафа грог за Финиъс Клаг. След това седна на една малка масичка в ъгъла и зачака. Слик седна на ръба на масата и замаха с крачета.
Тя се огледа. Няколко моряка в раздърпани дрехи се бяха надвесили над напитките си, а двама пияници си разменяха бутилка с огнена вода, напълно откъснати от останалия свят.
Нищо необичайно.
Не, чакай малко. На прозореца имаше четирима мъже, които си говореха нещо. От начина, по който погледът им блестеше, Табита заключи, че вече са тук от доста време. Погледът ѝ премина по сухите им, обветрени лица, счупените носове и дрипави дрехи. Стигна до извода, че това са бедни хора. В най-лошия случай джебчии или биячи, но нищо специално.
Техният спътник обаче привлече вниманието ѝ. Това бе малко жилаво момче, горе-долу на нейната възраст, с бледа сиво-розова кожа и леко заострени уши, които го издаваха, че е мелез — наполовина човек, наполовина гоблин. Той бе увит с тежка завивка и изглеждаше унил. Дори не докосваше питието си.