Груб нямаше време да се засрами, тъй като тя го помъкна нанякъде. Един счупен крак от маса се удари там, където бе стоял допреди малко. Когато се отдръпна настрана, Груб видя как момичето стъпва върху дървения крак и удря собственика му силно по носа. Редник Спрънт изтърва оръжието и се завъртя настрана. Държеше носа си и викаше като бебе. Момичето се извърна и хвана дървената лъжица от масата.
— Внимавай! — викна Груб. Уотърс, Ръдж и Кулпепър я приближаваха, всичките въоръжени. Единият държеше шиш, вторият — счупена бутилка, третият — един стар и втвърден хляб.
Момичето замръзна за миг, след което без предупреждение метна лъжицата към него.
— Подръж това за малко — каза тя, все едно трябваше да завърже обувките си. Тя взе един стол, вдигна го и се обърна към милиционерите.
Груб се шмугна покрай вратата и излезе навън на дъжда, стиснал здраво лъжицата. Нямаше представа накъде трябва да бяга, но се затича с всичка сила през пороя. Краката му се намокриха за броени мигове, докато пляскаха през локвите. Дробовете му горяха. Зави веднъж покрай един ъгъл, после покрай още един. „Не спирай да бягаш.“
И тогава с ужас чу как някой го преследва.
— Чакай! Спри!
Но Груб не искаше да чака никого.
Звукът от ботушите приближи и внезапно изчезна. Груб падна на земята и удари челюстта си в камък.
— ОУ!
— Сега ще спреш ли най-после? — беше момичето със синята коса. Тя се бе проснала отгоре му и го бе притиснала към земята.
— Казах да го подържиш за малко, не да избягаш като побъркана фея.
Груб изплю малко кал и дъждовна вода.
— Коя си ти?
Искаше да прозвучи гордо и непримиримо, но излезе като тъжен грак.
— И аз бих искала да те питам същото. Аз съм Табита от Демонската стража.
— Табита, чудесно. Аз съм Груб. Може ли да станеш от мен?
— Не. Оф, да, разбира се.
Тя се претърколи настрана и той се изправи, като опъна палтото и ризата си. Бяха подгизнали и оцапани от калта по пътя. Той потърка челюстта си.
— Сега вече сме в безопасност — каза Табита и погледна надолу по пътя — онези идиоти не са в състояние да тръгнат подире ни. Стана хубава битка, обаче.
— Ъъ… — отвърна Груб.
— Що за име е Груб? — попита феята. Той се бе върнал на рамото на Табита и се бе снишил зад ухото ѝ, за да се скрие от дъжда.
— Млъквай, Слик — отговори Табита.
— Само казвах, че името звучи смешно, това е всичко.
— Това е второто ми име — каза Груб. — Истинското ми име е Джоузеф.
— Джоузеф, тогава — каза момичето и подаде ръка. — Приятно ми е да се запознаем.
— И на мен — отвърна Груб и стисна ръката ѝ, макар да не бе сигурен, че е искрен.
— Можем ли вече да тръгваме? — попита Слик.
— Да. Върви напред и кажи на Нютън добрата новина.
— И коя точно е тя? Че се сби с милицията или че си осинови домашен мелез?
— Хей! — възмути се Груб.
— Не му обръщай внимание — каза Табита. — Слик, кажи на Нютън, че намерихме търсената стока. Надявам се това няма да е трудно за теб.
Вестоносецът въздъхна пресилено, след което хвръкна надолу по улицата. Крилцата му блестяха от дъжда.
Груб гледаше момичето, което от своя страна гледаше Слик.
— Ама ти вярно ли си от Демонската стража? — попита той.
Тя кимна.
— Мхм.
Той се замисли върху това. Можеше да ѝ даде дървената лъжица, която всички тези луди хора търсеха. Можеше да се върне в „Сакатата русалка“, да се извини затова, че е избягал и да приеме наказанието си. Господин Лайтли може би щеше да му прости и той щеше отново да мие чинии и да обслужва клиенти по цял ден, и да спи на студения под на кръчмата. Бе мокър до кости и всичко го болеше. Време бе да се откаже от приключенията и да се върне вкъщи. Да ѝ даде тъпата лъжица и да забрави за всичко това. Така бе най-разумно.
Нали?
— М-мога ли… мога ли да дойда с теб? — попита обаче той вместо това.
Табита се усмихна.
— Разбира се. Даже настоявам.
Двадесета глава
Докато летеше, Слик се забавляваше, като си повтаряше всичко, което Табита му бе казала. „Надявам се това няма да е трудно за теб.“
Детенце, което си позволяваше да му дава заповеди. Някой ден щеше да ѝ даде да се разбере.
Той зави по една уличка в обратна посока спрямо тази на гостилницата. Трябваше да посети някой. Някой тайнствен човек, който даваше повечко захар от Нютън.
След като мина по няколко улички, той се намери пред дебела дървена врата, на която почука. Едър бияч с червено палто я отвори. Слик хвръкна надолу по коридора, направи един завой и застана пред друга врата.