— Значи Нютън е водачът, така ли?
— Да — намръщи се тя.
— Той изглежда мил човек.
— Да, той е мил човек, но е още… как да кажа…
— Какво?
Тя го погледна с големите си сиви очи и се замисли дали да продължи. Груб внезапно се притесни, че има парченца пай по лицето.
— Е — каза тя накрая, — понякога имам чувството, че още ме мисли за бебе. Позволи ми да тръгна на мисии със Стражата само преди няколко месеца, независимо че съм добра колкото останалите. А сега ме оставиха като твоя бавачка, тъкмо когато намерих лъжицата, която всички търсят. Не е много честно.
— Защо не се оплачеш някак си?
— О, правя го… но не е така просто. Длъжница съм му.
— Как така?
— Ами той се грижи за мен. Винаги го е правел. Откакто съм малка.
— Но не ти е баща?
— Не, разбира се! Не бъди глупав.
Тя погледна към огъня. Настъпи дълга пауза и Груб се замисли дали не е задавал твърде много въпроси. След което тя заговори тихо. В думите ѝ нямаше и следа от гняв.
— Чувал ли си за съзаклятието срещу Мандевил?
Той кимна.
— Цялото ми име е Табита Мандевил.
Очите на Груб се изцъклиха. Съзаклятието срещу Мандевил. Когато то се бе случило, той още е бил в пелени, но всички знаеха историята. В един красив слънчев ден губернаторът и хубавата му млада жена Джесика отишли на разходка по пристанището. Повечето губернатори не излизали от големите си имения в квартал Флагстаф, но господин Алфред Мандевил от компанията „Зорница“ бил известен с това, че посещавал всяка част на града и общувал с всички граждани на Порт Фейт — били те търговци или мелези.
Само че този път някой ги причакал. Неизвестен злосторник хвърлил две бутилки от висок прозорец, една към губернатора, една към хубавата му съпруга. Бутилки, пълни с кръв от грифон. Семейство Мандевил починали за минути. Никой никога не открил убиеца.
— И ти си тяхната дъщеря — каза Груб очарован.
Тя го погледна толкова яростно, че той потрепери.
— Да не си посмял да ме съжаляваш, ясно? Била съм бебе, когато това се е случило. Не е като да ги помня.
— Добре — отвърна Груб, отчаяно мъчейки се да каже нещо, което няма да я ядоса — значи косата ти е…
— Боядисана. Всъщност е синя — въздъхна тя — стражите разбрали, че има съзаклятие и се опитали да предупредят баща ми, но той не ги послушал. Казал им, че не иска да живее в страх. В деня на убийството Стражата се опитала да го защити, но закъснели. След това Нют се чувствал толкова зле, че решил да ме отгледа все едно съм му дъщеря.
— Късметлийка си.
Тя го погледна смаяна.
— Късметлийка?
— Ами да. Замисли се. Имала си късмет, че някой е искал да се погрижи за теб.
— Аз… никой никога… — тя замлъкна, изгубена в мислите си.
Груб бързо смени темата, притеснен да не би да я е ядосал.
— Е, разбрали ли са кой ги е убил, имам предвид, кой е виновен?
Табита плю в огъня.
— Лигата на Светлината — процеди бавно тя, все едно всяка дума ѝ причиняваше физическа болка. — Сигурно е, че е бил някой от техните агенти. Те мразели баща ми. Преди да стане губернатор, той посетил Стария свят и видял какво правят. Видял как копоите им избиват тролове и гоблини без никаква причина. Как, по собствените им думи, „носели светлина“.
При мисълта за това Груб усети как го полазват тръпки.
— Та, когато баща ми получил възможността да промени нещо в Порт Фейт, той забранил на търговците на Лигата да минават през Средните острови. Това било най-малкото, което можел да направи. Но оттогава насам Лигата искали главата му. Убедили някой да го убие. Някой важен.
— Откъде знаеш това?
— Не го знам, но… след случилото се Демонската стража и Пристанищната милиция искали да разследват, но отгоре им било казано да не се занимават. Трите големи компании — „Кокатрис“, „Зорница“ и „Страхопочитание“ се обединили и потулили случая. Нямаше да го направят, ако убиецът бе някой прост бияч. Затова най-вероятно е бил някой от тях. Някой от богатите обитатели на квартал Флагстаф. И след това са го покрили.
— И така ти не знаеш кой е виновен…
— Не. Не точно.
— Не точно?
Тя се спря и го погледна отново. Чудеше се дали да му се довери. Той ѝ се усмихна глупаво и това реши нещата.
— Разбрах едно нещо. Юджийн Уърмуд е замесен.
— Губернаторът? Защо мислиш така?
Табита прехапа устна за миг, след което се наведе към него.
— Един ден, преди две или три години, го видях да изнася реч на площада на Талин. Тогава той не беше губернатор, разбира се, само старши търговски представител на компанията „Кокатрис“. Бях в предните редици и той ме забеляза. Щом погледите ни се срещнаха, той млъкна по средата на изречението си. Все едно бе видял демон. Останахме загледани един в друг за няколко дълги мига и всички се чудеха какво става. След това той се извини на хората, дошли за речта му, каза, че му е станало лошо и един от заместниците му продължи да говори. Сега разбираш ли?