Тя се облегна назад и зачака реакция.
Груб не знаеше какво да каже.
— Хммм… но дали това означава…
— Знам, че не означава нищо — сопна се тя, след което се сви, видимо разочарована от него и загледа пламъците, — нищо сигурно. Но имам лошо чувство за тоя човек, разбираш ли? Да можех да го докопам…
Тя млъкна и втренчи поглед в жаравата.
— Съжалявам — каза Груб, — не исках.
Тя го прекъсна рязко.
— Ами ти имаш ли си родители?
Груб поклати глава.
— Сирак?
Той кимна.
— Поне помниш ли ги? Аз бих искала да помня нещо за родителите си.
— Помня мъничко. Тате беше гоблин. Работеше на доковете, пренасяйки товари срещу няколко дуката. Мама бе човек. Срещнал я в кадифенето, където тя работела.
Той остави пая.
— Съжалявам, не исках да те занимавам.
— Не, аз искам да те чуя.
— Наистина?
— Да, продължавай. Разкажи ми за дома си.
— Добре, щом си сигурна. Беше малка стара къщичка в квартал Марлинспайк.
— Я ми я опиши.
— Беше бяла и с черен покрив. Със зелена предна врата. Имахме две малки, винаги мръсни прозорчета, които гледаха към улицата. Тримата живеехме на долния етаж в една голяма стая. Тоалетната бе навън, обща за половината улица.
— Как се казваха те? Родителите ти, имам предвид.
— Тате се казваше Елайджа. Той бе дошъл в Порт Фейт от Стария свят, натоварен на един кораб докато е бил бебе. Мама се казваше Елеанор. Семейството ѝ живяло тук от много по-отдавна, на практика от времената на Талин.
Спомените нахлуха в съзнанието му, борейки се да излязат през устата му.
— Помня, че мама ми пееше стари моряшки песнички, за да ме приспи. Помня, че си играех с тате. Обличах се в брезент и си представях, че съм Навигатора. Играехме, че разкриваме нови земи заедно. Когато станеше време за сън, той се правеше на Пастта, която ще дойде да ме вземе, ако не си легна да спя. Мислех, че ще си живеем там завинаги… Мислех… мислех, че…
Внезапно той усети, че дъхът му излиза на пресекулки. Не беше говорил за това от години. Не и откакто господин Лайтли го бе прибрал в „Сакатата русалка“.
— Хей — каза Табита, — забрави, че те питах. Извинявай.
Тя извади една носна кърпичка и му я подаде.
— Не, аз извинявай — каза Груб. Вече не можеше да се спре.
— Винаги бе имало проблем с това, че тате е гоблин, а мама е човек и аз съм… мелез. Мама се разстройваше от това, а татко ѝ казваше да не се безпокои. Но тя с право се безпокоеше, защото… един ден те дойдоха за него. Хората, с които работеше. Не понасяли да го гледат как живее с майка ми и после… и после…
Той спря и потърка очите си с кърпичката.
Табита стана и го потупа по рамото.
— Съжалявам — каза сковано тя, — толкова съжалявам.
Двадесет и втора глава
Навсякъде имаше книги — пръснати по пода, натрупани до прозореца, подпрени до крака на стола. Въздухът бе прашен и оцветен в червено от любимата лула на Юджийн Уърмуд.
Той стоеше прегърбен на бюрото си, напрягаше очите си иззад очилата и прелистваше страниците на огромен том, наречен „Енциклопедия на морските демони, изготвена от д-р Леополд Колингсуърд“. Навън гърмеше, докато той търсеше по буквите. М, Н, О, П…
„Ето го.
Пастта. Демонът, отнел живота на Талин Навигатора. Или поне така твърдяха легендите.“
Той се опита да се съсредоточи върху книгата, но отново го заболя глава. Фестивалът на Морето сам по себе си бе голямо изпитание с организацията на Голямото тържество и Карнавалът, но пратеникът на Лигата бе влошил всичко с посещението си. Колкото и да се опитваше, той не можеше да не мисли за онази ужасна вечеря и херцогът на Гаран, за неговото меко, розово лице и студените му, безцветни очи. Майка му щеше да знае какво да направи. Щеше да се справи със ситуацията много, много по-добре от него. Той поклати глава и се постара да прогони тази мисъл от главата си.
„Малцина са виждали Пастта и са оживявали, за да разкажат за срещата си“, прочете той. „Още по-малко са оставили описания за външния вид на чудовището, а тези описания си противоречат драстично. Това ни кара да мислим, че или чудовището има уменията на превръщенец или, което е по-вероятно, разказите за срещата с него не са нищо повече от халюцинации или по-лошо, откровени измислици. Аз самият съм склонен да смятам, че последната теория е вярна.