— Та къде казвате е този таен тунел? — попита Табита.
— Чакай сега да видя — каза госпожа Бутъл. — Много време мина, откакто го видях за последно.
— Добре, но нямаме много време.
— Мисля си, че входът беше някъде тук — и тя посочи една стара бъчва с треперещ зелен пръст.
Табита мина разстоянието до бъчвата и я събори рязко на земята с ръмжене. Изкарваше яда си върху неодушевения предмет, който се разпадна на части, а самата Табс падна на пода.
— Гадно — обади се Клаг.
— Радвам се, че забелязваш — процеди Табита през зъби — и съм благодарна, задето те докарахме…
Чуха се изстрели и тя млъкна.
Груб потръпна. Госпожа Бутъл простена уплашено. Звукът бе приглушен, защото бяха под земята, но нямаше съмнение откъде идва.
От улицата до гостилницата.
— Е, какво чакате? — обади се Клаг, който вече отваряше тайната врата зад вече счупената бъчва. — Да си обираме крушите!
Тунелът бе много тесен, малко по-широк от самия контрабандист. Това не бе толкова зле за Груб, който бе мършав дори за гоблинско момче. Не му харесваше обаче мисълта за горките стари троли, които едва промъкваха огромните си тела и съсипваха изпраните си наскоро нощници. Усети нещо топло и влажно по ръката си и го избърса в панталоните си, опитвайки се да не мисли какво е. Нещо се размърда около другата му ръка и той я отдръпна изненадан. Каквото и да беше, си бе отишло. Той се съсредоточи върху това да следва фенера на Табита, която вървеше пред него.
Тунелът бавно се изкриви нагоре. Бе по-дълъг от очакваното. Когато най-накрая се появи и излезе през вратата над главата си, разбра защо. Бяха минали под улицата и сега бяха от другия ѝ край. Груб избута няколко стари щайги, които скриваха изхода и заедно с другите се залепи до стената. Всички започнаха да гледат уплашено като плъхове, криещи се от котка.
Дъждът най-накрая бе спрял, но въздухът бе хладен. Непрекъснато капеше вода от задръстените улуци, а калдъръмът бе целият в локви. Улицата бе тъмна и празна, ако не се брояха щайгите и една счупена стълба, подпряна на стената. Изстрелите, които се чуваха, бяха далечни, но вече се смесваха с крясъци и викове.
Груб видя старите тролове прегърнати и треперещи от студ в своите нощници.
— Заповядайте, госпожо Бутъл — каза той. — Вземете палтото ми.
Докато тя го взимаше, Груб погледна към Табита.
— Оф, добре — каза тя сърдито и свали собствения си жакет, за да го подаде на господин Бутъл.
— Много ти благодаря, Табс.
Табита бе смутена.
— Хайде — каза тя — да се махаме оттук, преди да сме измръзнали до смърт.
Без да изчака останалите, тя тръгна надолу по улицата.
И тогава от сенките се появи мрачна фигура, която застана на пътя ѝ. Бе прегърбена и загърната в дълга сива роба.
Принадлежеше на старица.
Кръвта на Груб се смрази, а моментът сякаш се разтегли във времето…
Двадесет и пета глава
— Къде е дървената лъжица? — проехтя гласът ѝ като гръмотевица. В тона ѝ се долови ръмжене, като на див звяр.
— Дайте ми я. Дайте ми я веднага!
Груб се опита да мръдне, но закъсня. Тя се бе озовала точно пред него, сякаш без да се движи. Изкривените ѝ пръсти го хванаха за гърлото и стиснаха толкова силно, че той извика задавено. Усещаше лъжицата под колана си и зачака неумолимото тупване на дърво върху калдъръма. Но лъжицата остана на мястото си, скрита от голямата му риза.
— Къде е тя? — изсъска вещицата. Гласът ѝ притихна, стана коварен и подкупен.
— Знам, че е в теб, мелез. Той ми каза, че е в теб. Кажи ми къде е. Или ще те убия на място.
Груб нямаше идея какво да прави. Може би заради магията на вещицата, може би защото бе изплашен до смърт. Така или иначе тялото му бе парализирано, а съзнанието му празно, като открито небе.
Можеше да види всяка подробност от изкривеното ѝ лице, всяка бръчка. Носът ѝ бе изкривен като клюна на буревестник, а най-ужасни от всичко бяха очите — студени и черни като обсидиан. Усети, че му прилошава, че ще припадне, повърне или и двете.
И тогава с крайчеца на окото си видя Табита. Лицето ѝ бе почервеняло, а очите ѝ блестяха. Груб се досети какво смята да направи.
— Не, не, не — изхриптя той, — не.
Табита го избута към стената. Той се откъсна от хватката на вещицата и разумът му се проясни.
Лъжицата я нямаше. Или по-точно вече бе в ръката на Табита.
— Не! — извика той безпомощно.
Но тя вече бягаше надолу по улицата, към страничните пресечки.