Пиратите завиха развълнувано. Слик затаи дъх. Това бе решителният момент. Слава или смърт. Най-върховният дуел, на който двамата щяха да присъстват. Борба до смърт. Двама шампиони, влезли в смъртоносна битка. Сякаш съдбата ги бе събрала заедно за този едничък момент…
Чу се тежко тупване, когато капитан Гор падна на паважа.
Кайръс Деринджър коленичи и избърса сабята си у палтото на пирата. Изглеждаше напълно спокоен, все едно не бе направил нещо повече от това да изтърбуши риба. Кръвта изпълни празните пространства около калдъръма.
Всичко свърши. Слик дори не бе видял смъртоносния удар.
Изминаха няколко секунди тишина преди Босун Тък да поеме инициативата.
— Бягайте — изграчи той.
Пиратите се обърнаха и отстъпиха като хлебарки пред пламък.
Слик удари по покрива с юмруче. Битката тъкмо бе станала интересна и сега полковникът я бе развалил.
— Гостилницата! — излая Деринджър. — Не стойте така, а претърсете гостилницата, морски охлюви такива.
Войниците внимателно влязоха навътре, изнервени от черния дим, който изпълваше прозорците и комина.
Но Слик бе загубил интерес към сражението. Той махна с криле и отлетя далеч от покривите. Този проклет Деринджър и неговата превзета фехтовка. Поне Нютън и Хлъзгавия си го бяха получили. В крайна сметка нощта бе минала чудесно.
Той полетя високо из града, ухилен, докато покривите под него се размазаха и въздухът засвистя. Той се завъртя около една заложна къща и се снижи към улицата надолу, като зави иззад един ъгъл, за да стресне кон, вързан до пивницата. Засмя се.
Бе добре, че е свободен, далеч от скучния и сериозен Нютън и от страхливия, безполезен Джеб. Може би трябваше да напусне Порт Фейт. Това бе идейно… но от друга страна, в този град имаше още захар за ядене. Може би можеше да си намери някой, достоен за услугите му. А и да не намереше, винаги можеше да предаде бъдещите си работодатели.
Да, това му трябваше. Нов работодател.
Двадесет и седма глава
Груб се подхлъзна на една неравност по пътя и кракът му потъна в една локва. Той изпъшка, когато водата се просмука в обувката му. Само това му липсваше.
— Добре ли си, миличък?
— Добре съм, благодаря — отвърна Груб, като се постара да звучи все едно не е притеснен. В действителност обаче се чувстваше обезсърчен и малко засрамен от това, че старите тролове се справят с нощната разходка много по-добре от него.
Горе на могилата времето бе мразовито. Вятърът развяваше тревата и проникваше през подгизналите дрехи на Груб. Студът бе направо болезнен. Той се прегърна, за да остане топъл и погледна нагоре към далечния силует на фара. Не изглеждаше като да приближава.
Ситуацията се влошаваше и от това, че умът му постоянно разиграваше случилото се в уличката. Лицето на вещицата, изкривено като маска, направена да плаши малките деца. Гледката на Табита, която поглеждаше триумфиращо назад, стиснала дървената лъжица.
Но нямаше полза да мисли за това. Той се съсредоточи върху думите на вещицата, които отекваха в главата му отново и отново. „Той ми каза, че е в теб.“ Но кой беше той? Груб се опита да мисли като страж. Кой можеше да е казал на вещицата къде е? Джеб? Превръщенецът? В това нямаше смисъл. Трябваше да е бил някой, който знае, че дървената лъжица е в него, това бе сигурно. Дали не бе някой от Демонската стража? Не, това вече беше глупаво.
Мозъкът му работеше на бесни обороти. За да се разсее, той спря и погледна назад към светлините на Порт Фейт, греещи като звезди.
Но веднага се сети за Табита, която трябваше вече да е пленена, някъде измежду тъмните сгради. Какво ли щеше да каже Нютън? Той нямаше идея къде е тя. Нямаше идея къде е лъжицата. Демонската стража бе спасила живота му, бяха се погрижили за него, а той бе оплескал всичко. Бе се надявал самият той да стане страж, но това сега бе невъзможно. Дори да бяха оцелели след сражението край гостилницата, нямаше начин да го приемат след такова фиаско.
Ушите му клепнаха, а очите му се насълзиха, което го накара да се почувства още по-зле. Изтри ги гневно с ръкав и се обърна настрани от семейство Бутъл, така че да не го видят. Бе безполезен като морски охлюв, точно като казваше господин Лайтли. Най-лошото бе, че заради него Табита бе останала сама с онази вещица…
— Господин Груб? — каза господин Бутъл. — Надявам се не се обвинявате за станалото?
Той постави нежно ръка на рамото му.
— Нямаше какво да сториш, миличък — каза госпожа Бутъл. — Никой на твое място не би могъл да направи нищо. Нито дори Нют.