Той стисна куклата по-здраво, по-силно отвсякога, а по бузата му се търкулна една сълза. Това някак си винаги оправяше нещата.
„Само глупавите деца си играят с играчки…“
Интерлюдия
Прекрасен летен ден. Двойка се разхожда покрай кея. Хванати са ръка за ръка. Моряци и докери им кимват, докато те минават покрай тях, свалят шапки и им се усмихват.
Табита знае, че сънува, тъй като това са нейните родители.
Баща ѝ казва нещо смешно. Майка ѝ се смее. Изглеждат точно така, както си ги бе представяла. Той — висок, широкоплещест, тъмнокос, хубав. Тя — млада, красива, с дълга руса коса, блеснала на слънчевите лъчи. Табита ги следва като призрак. Иска да ги настигне, но не може да се движи с нужната за това бързина. Не може дори да види лицата им, да чуе за какво си говорят…
А вече чувства, че нещата се променят. Слънцето е прекалено ярко, небето твърде синьо. Покривите са назъбени като зъбите на дракон. Знае, че ще стане нещо лошо. Отваря уста и завива, но не се чува нито звук, а родителите ѝ продължават напред. Не може да направи нищо. Най-накрая стигат къщата с отворения прозорец. Табита вика и крещи, колкото сила има. Баща ѝ поглежда през рамо и за миг тя вижда лицето му. Сърцето ѝ я заболява от болка и копнеж.
Две кървавочервени бутилки падат от отворения прозорец. Шумът от строшено стъкло е оглушителен. Светът се разпада. Майка ѝ пада, стиснала лицето си. Към тях тичат стражи в черни наметала. Чуват се викове, плач. „Отрова“, крещи някой.
А прозорецът е все така отворен. Тя се изпъва нагоре, колкото се може повече. Иска да види кой е вътре.
А вътре има една фигура. Тя е загърната в сенки и е недостижима.
Само да можеше да види кой е това. Всичко щеше да бъде различно. Всичко щеше…
Тя се буди. Тъмно е, не знае къде е. Единствената светлина идва от свещица, грееща някъде отвъд малкия кръгъл прозорец на вратата. Няма начин да разбере дали навън е ден или нощ. Стои неподвижна на студен, каменен под. Минутите текат.
Най-накрая се изправя. Чувства главата си така, все едно всички от Карнавала на Морето са стъпили върху нея. Тя внимателно се опитва да си спомни какво е станало. Тичала е, след това се е обърнала и… вещицата се е спуснала отгоре ѝ като кошмар. Очите ѝ са черни и изпъкнали. Ръце, подобни на нокти, я хващат и после…
Нищо.
Сънувала е родителите си. Странно. От години не бе имала този сън.
Табита се изправя, използва грубата каменна стена, за да се подпре на нея. Стаята е мъничка — колкото да легнеш в нея, но трябва да се изгърби, за да стане. Тя надзърта през прозореца и вижда тесен коридор и табуретка, върху която е поставена свещ. Няма никой. Тя проверява колана и джобовете си. Дървената лъжица я няма. Взети са и ножовете ѝ.
Това не ѝ харесва.
— Ехо! — вика тя. Тропа по вратата и се опитва да я отвори, но тя е заключена, разбира се. Разстроена, ядосана и уплашена, тя отново сяда. Изтощена е.
Въпросите нахлуват в главата ѝ, борят се за вниманието ѝ. Къде е тя? Къде е Демонската стража? Дали са в безопасност? Какво е станало с Джоузеф? Тя се намръщи. Какво я интересува той? Той я бе скарал със сервитьорчето Нютън, в крайна сметка. Знаеше, че не е честна, но реши, че заслужава малко самосъжаление.
Но за едно нещо е сигурна. Не е мъртва. Вещицата още не я е убила. Странно. Това вероятно означава нещо, но още не е сигурна какво.
Тя подпира глава на стената и затваря очи.
Когато момичето заспива, вещицата излиза от сенките на стаята. Тя се привежда и отмята кичур синя коса от лицето ѝ. Да, не я бе познала в началото, на кораба. Но сега, отблизо, приликата е невероятна. Такова гордо, упорито лице.
Старицата се усмихва, когато спомените нахлуват в главата ѝ.
Четвърта част
Карнавалът на Морето
Двадесет и девета глава
Груб изскочи иззад орнаментираната ограда, наведе се колкото може и се стрелна напред, докато не стигна до плинта на една каменна статуя. Надзърна иззад това си прикритие и успя да види как прозорците по приземния етаж на имението Уърмуд блещукат на светлината на звездите. Бяха на не повече от шест метра от него. Трябваше да направи още един кратък спринт и щеше да е вътре.