Вдигна пистолета си. „Не вдигай предпазителя, докато не влезеш вътре“, бе го предупредил Франк. „Ако гръмне преди това, или ще се простреляш в крака, или ще те хванат черните наметала. А може би и двете.“
— Готов ли си? — прошепна глас над рамото му. Той се обърна и застана лице в лице с Нютън, който бе приклекнал зад него. Дълъг черен жезъл почиваше на коляното му. Груб недоумяваше как е възможно едрият човек да се движи толкова тихо.
— Готов съм — потвърди той.
Нютън даде сигнал към един фонтан на около метър от тях, зад който бяха залегнали Хол и Стария Джон, след което го потупа по рамото.
— Върви!
Груб се стрелна напред и мина покрай статуята. Краката му се хлъзгаха при всяка крачка върху влажната трева. Опита се да не мисли за това какво би станало, ако войниците го забележат.
„Просто бягай“, каза си той.
В края на градината имаше ивица чакъл, точно под прозорците на имението. Когато я стигнаха, стражите се свиха до стената и се постараха да запазят пълна тишина.
Четиримата спряха задъхани и се заслушаха. От вътрешността на имението се чуваха приглушени гласове.
— Как става така, че все на нас дават тия тъпи задачи? — попита някой.
— Как така тъпи? — отговори му друг. — Това е важно. Животът на губернатора зависи от нас.
— Хайде стига глупости. Нищо няма да стане. Човек трябва да е идиот, за да се опита да проникне тук преди Карнавала на Морето.
Без да продума, Нютън посочи на Груб най-близкия прозорец. Груб кимна и тръгна натам. Сърцето му бясно затупка, когато го стигна. Изправи се и надзърна вътре.
Видя най-голямата стая, която бе виждал някога. В центъра ѝ имаше дълга маса, покрита с бяла покривка, което му подсказа, че пред очите му има трапезария. Лунна светлина влизаше през огромните прозорци и осветяваше древните гоблени по стените, фините изображения, изографисани по дървените столове и елегантните сребърни свещници.
В стаята имаше двама войници с черни наметала. Единият беше дебел и по дрехите му имаше сребърни ивици, издаващи го, че е сержант. Той се бе облегнал на един стол и бе вдигнал краката на масата си. Другият, който бе нисък и набит, седеше на самата маса и люлееше краката си.
И двамата носеха арбалети на гърбовете си.
На Груб му отне няколко мига да ги разпознае, тъй като бяха в униформи. Пред него се намираха сержант Кулпепър и редник Спрънт.
— Белята е — казваше Спрънт, — че Деринджър не те харесва. Замисли се само. Защо бихме останали тук, да се правим на бавачки на губернатора, когато ние бяхме тези, които докладваха за момичето и глупавата му лъжица? Би трябвало да викнат нас, за да се справим с Демонската стража, ама на… викат Фарингтън и Смайт, както винаги. Просто не те харесва.
— Това не е вярно — отговори Кулпепър, но звучеше несигурно.
— Съвсем вярно си е. Така ми каза и ефрейтор Финч.
— Какво ти е казал?
— Дочул как полковник Деринджър разговаря със сержант Смайт. Казал му, че си безполезен като пивница, в която грогът е свършил.
— Казал го е друг път.
— Абе като ти казвам, че го е казал, значи го е казал!
Груб се обърна обратно към стражите и вдигна два пръста, за да покаже колко войника има в стаята. След това направи знака, който Франк му бе обяснил, че означава „арбалет“. Нютън кимна. И той, и Стария Джон бяха въоръжени — Нютън с дългия си, полиран черен жезъл, а Стария Джон с вехта, крива дъбова тояга. Преди два дни Груб щеше да се шокира да види възрастния елф с такова грубо оръжие. След като бе хвърлен в яма с акули и нападнат от вещица обаче, той вече не се впечатляваше толкова лесно.
— Добре де — долетя отново гласът на Спрънт, — може и да не го е казал. Фактите обаче си остават. Стоим тук, без да правим нищо, докато останалите войници се покриват със слава. Това не е справедливо. Поне получаваме една спокойна нощ, това е всичко, което…
Чуха се изстрели и някъде в сградата се счупи стъкло.
— Какво, в името на морето, става?
— Сега! — кресна Нютън.
В същия миг той и Стария Джон разбиха по един прозорец и скочиха в сградата. Приземиха се на килима като ангели на възмездието — дори Стария Джон, който вероятно бе на около сто години. Сержант Кулпепър и редник Спрънт едва бяха свалили арбалетите си, когато жезълът и тоягата ги стигнаха.
Туп! Пук!
В следващия миг той и Хол минаха през счупените прозорци, докато Нютън и Стария Джон взеха падналите арбалети и ги изхвърлиха навън.
Груб не можеше да повярва, че се намира в имението на губернатора. Докосна един разкошен дървен стол, за да се увери, че е истински и погледна възхитено гоблените. Те показваха ловни сцени от Тъмните времена. На изображенията се виждаха конници, преследващи елен. Конете и хората бяха почти в реални размери.