По време на речта си, той не бе посмял да погледне никой от стражите в очите.
— Вие сте губернаторът на Порт Фейт — изръмжа Нютън. — Ваш дълг е да защитавате народа му, а не да го предавате на Лигата.
Губернатор Уърмуд направи гримаса.
— Предателство. Каква тежка дума. Действително бях принуден да прикрия факта, че майка ми е вярна на Лигата, но все пак…
— Те са луди — обади се Хол, неспособен да прикрие погнусата в гласа си. — Биха ни върнали в Тъмните времена, стига да можеха. Не разбирате ли това?
— И какво общо има дървената лъжица с всичко това? — попита Нютън. — Какво иска да направи вещицата с нея?
Лицето на господин Уърмуд се изопна.
— Моля ви, не я наричайте така. Няма да позволя да я наричате така.
Гласът му потръпна с емоция.
— Той е полудял — каза гневно Хол. — Нищо полезно няма да научим от него!
По бузата на губернатора потече една сълза. Той залитна и падна на стола си, стискайки силно меча.
— Мамо — прошепна той.
— Не го вярвам — каза внезапно Груб. — Искам да кажа, не мисля, че вие го вярвате. Това, което казахте за Лигата…
Стражите го погледнаха.
— Джоузеф… — отвори уста Нютън.
Но Груб поклати глава.
— Не, всичко е наред. Мисля, че разбирам.
Той мина разстоянието, което го делеше от губернатора, и коленичи пред него. Един малък глас в главата му го предупреждаваше, че е глупак, че не може да помогне. Но той го потисна и се опита да си представи, че е някой важен човек, като капитан Нютън или Талин Навигатора. Пое си дълбоко въздух и бавно издиша.
„Във всеки има по малко от демона и по малко от ангела, Джоузеф. Не вярвай, ако някой ти каже друго.“
— Господин Уърмуд. Вие не мразите гоблините, троловете и импите. Не искате да ги избиете. Знам, че искате да помогнете на майка си, но не сте като нея. Моля ви. Трябва да ни кажете какво е замислила.
Губернаторът бе застанал с меча в скута си и с пръст проследяваше един от мотивите по острието.
— Вече няма значение — каза той — какво мисля.
— Какво имате предвид?
— Всичко скоро ще свърши. Мама ще се погрижи за това.
— Защо? Какво е намислила?
Губернаторът погледна Груб яростно, а в очите му се четеше безумие.
— Тя ми е майка — кресна той, — независимо от всичко, тя ми е майка…
— Не е.
Груб съжали, че е изрекъл думите веднага, щом те изскочиха от устата му. Бе прекалил. Губернаторът щеше да се разгневи.
Но не.
Той просто си стоеше на едно място с полуотворена уста. Груб пренебрегна предупредителния глас в ума си, който му крещеше да спре и да продължи на сляпо.
— Да, била е. Някога. Но сега…
Губернаторът продължаваше да мълчи.
— Татко беше гоблин — каза Груб, мъчейки се гласът му да остане равен. — Той обичаше мама. Много. Знам, че я обичаше. Но това не бе достатъчно.
— Не искам да слушам повече — сопна се губернаторът.
— Те го убиха, господин Уърмуд. Една нощ на доковете го обиколиха с тояги и ножове и… защото беше гоблин. Само защото беше гоблин.
Гняв, болка и объркване се редуваха по лицето на губернатора. Приличаше на животно в капан, което не знае накъде да бяга.
— Не искам да слушам повече — повтори тихо той.
— След това, господин Уърмуд, мама почина. Бях на пет годинки. Арабела е част от вашето семейство… но някои неща са по-важни. Дори от това. Трябва да ни кажете. Какво е замислила?
Губернатор Уърмуд гледаше през него, към нещо на бюрото. Груб се обърна. Сред купчината свитъци имаше парцалива стара играчка, облечена като войниче и облегната на купчината книги. Когато Груб се обърна отново, видя в очите на губернатора емоция, която не можеше да определи.
— Тя го уби, знаеш ли — каза губернаторът.
— Тя… ъъ… кой?
— Господин Харисън. Импът. Собственикът на работилницата за играчки. Уби го. Така ми каза.
Груб се опита да разбере смисъла на това, което Юджийн Уърмуд му казва.
— Майка ви… тя ли ви даде тази играчка? Купила я е от господин Харисън?
Уърмуд поклати глава и за пръв път, откакто бяха влезли в библиотеката, се усмихна. Бе странна усмивка, лична, срамежлива и тъжна.
Но все пак беше усмивка.
— Не, не… — каза той, — не, разбира се. Само глупавите деца си играят с играчки.
Настъпи тежко мълчание, след което мечът падна с дрънчене на пода, а губернатор Уърмуд си пое дълбоко въздух.