— О, Талин! — въздъхна той. — Добре. Хубаво. Унищожението на Порт Фейт. Това е замисълът. Унищожението на Порт Фейт.
Тридесет и първа глава
Ръцете на Груб трепереха, а дъхът му излизаше на пресекулки. Той падна на колене, мъчейки се да не мисли за това, което бе казал, да не си спомня за родителите си. Поклати яростно глава. Не бе нито времето, нито мястото за това.
— Продължавайте — каза Нютън, — продължавайте да говорите. Кажете ни всичко.
Цветът се върна на бузите на губернатора.
— Да… да, разбира се. Ще ви кажа какво знам.
Той затвори очи за момент, като че се подготвяше за нещо специално. Когато заговори гласът му бе равен и специален.
— Майка ми… тя изучавала магията от дете. Когато съм се родил вече е била най-силната магьосница в Порт Фейт, макар да е пазела това в тайна. Никога не се е омъжила, а аз така и не разбрах кой е баща ми. Вярвам, че е бил джентълмен от Стария свят. Мама и аз бяхме много щастливи, докато… докато тя не започна да се среща с агенти от Лигата на Светлината и не почна да разправя как ще продължи делото на нашия предтеча Корин. Тогава… преди десет години… нещо ужасно се случи. Тя трябваше да напусне Порт Фейт тайно.
Някой почука на вратата, но никой не обърна внимание.
— След това компанията Кокатрис направи изявление, че тя е починала. Малцина от нас знаеха истината — че е била принудена да напусне, че ѝ е казано никога да не се връща. Напусна заради престъпление, което извърши за Лигата на Светлината. Не можехме… не можехме просто да допуснем да я вкарат в Коритото.
— Какво престъпление? — попита Груб. Още докато задаваше въпроса обаче, той разбра какъв ще е отговорът. Думите на Табита отново отекнаха в съзнанието му. „Старият Уърмуд знае нещо…“
— Убийство — отговори глухо губернатор Уърмуд. — Убийството на губернатора на Порт Фейт Алфред Мандевил и неговата съпруга, Джесика Мандевил. Майка ми бе тази, която хвърли бутилките с кръв от грифон. Майка ми бе тази, която отне живота им. Майка ми…
На вратата пак се потропа, този път по-силно.
— Съзаклятието срещу Мандевил, — прошепна Хол — а сега Табита също е в ръцете ѝ.
— О, Талин — каза Груб.
Вратата се отвори и в помещението нахлуха войници в черни наметала, насочили мускети към натрапниците.
— Махнете се — изсъска Уърмуд. — Оставете ни сами.
— Невъзможно, Ваша чест. Заповедите на полковник Деринджър са да защитим вас и да прогоним натрапниците.
— Аз съм губернаторът на Порт Фейт, идиот такъв!
Сержантът се замисли над сложния казус и не успя да намери решение.
— Просто свалете оръжията си — каза той накрая. — Тогава ще можем да обсъдим…
БУМ!
Главата на сержанта се килна настрани и той падна като отсечен. Хората му паникьосани стреляха.
Тоягата на Стария Джон удари най-близкия страж и го събори върху рафт с книги. Няколко обемисти тома се търкулнаха на земята.
— Не стреляйте! — викаше някой. — За Бога, не стреляйте!
Но войниците вече вадеха саби и пистолети.
Груб скочи зад един рафт, понеже се чуха още изстрели, след което се обърна да види какво става. Губернатор Уърмуд залитна назад към бюрото си. Лицето му бе изкривено в агония. В едната му ръка имаше димящ пистолет, който все още сочеше към мястото, на което бе седял сержантът.
— Как смеят… — прошепна той — това е имението Уърмуд…
От другата страна на кабинета Нютън стреля иззад купчина рафтове, докато Хол отиде до бюрото на губернатора. Груб видя как устните на магьосника се движат с думите на заклинание. Надяваше се да е силно.
Надникна иззад ъгъла на рафта си и видя Стария Джон да събаря още един войник и след това да хуква към тях. Другите черни наметала се бяха прикрили и вероятно презареждаха оръжие.
Между стражите и черните наметала в момента имаше поне двайсет метра.
— Господин Уърмуд?
Губернаторът простена. Той се бе свил до бюрото, а кръвта капеше по килима от раната, оставена му от мускет. Той погледна Груб с блеснали очи.
— Намери я. Трябва да я намериш.
— Къде?
— В морето… на борда на фрегатата „Непокварим“. На него е натоварено всичко необходимо…
Той се закашля и по устните му избиха кървави мехурчета.
— Продължавайте! — отчаяно каза Груб. — Къде точно.
— На две левги от Самотния остров. Но трябва да побързате. Утре е денят, в който тя ще стори това, което е намислила. Денят на Карнавала…
— А Табс? Къде е Табита?
— Майка я отведе със себе си — той започна да кашля кръв, — иска да я убие, естествено.