Груб погледна нервно към рафта. Отекнаха изстрели на мускети и още няколко книги тупнаха на земята. Забеляза как един от войниците с черно наметало приближава, ползвайки рафтовете като прикритие.
— Господин Уърмуд? — каза той бързо. — За какво е дървената лъжица? Какво ще прави майка ви с нея?
Губернаторът не отговори.
— Господин Уърмуд?
И в следващия момент той разбра, че Юджийн Уърмуд е мъртъв. Безжизненото тяло на губернатора се отпусна, а главата му се килна напред, точно като куклата на чина. Груб прехапа устни.
Хол стана иззад масата и разпери ръце. Стаята потрепери за миг и той падна до стената, с изсмукана на мига енергия. Чу се звук като от пращене и от всеки ъгъл започнаха да падат рафтове, като огромни карти за игра. Вдигнаха се облаци прах, навсякъде се затъркаляха книги. Когато шумът свърши, библиотеката вече не приличаше на себе си. Демонската Стража бяха обградени от барикади рафтове, които напълно ги откъсваха от войниците с черни наметала. Навсякъде имаше пръснати на земята книги. За няколко мига настана тишина.
Стария Джон счупи прозореца с тоягата си. Зад него се чуха звуци от тътрене, издаващи, че войниците търсят начин да прескочат падналите рафтове или да минат през тях.
Нютън разкара натрошените стъкла от рамката на прозореца с жезъла си, докато Стария Джон извади въже и го върза за чина.
— Трябва да издържи тежестта ни — каза той. — Всичко зависи от това дали този чин е направен като хората. Той метна остатъка от въжето през дупката, която допреди малко бе прозорец и кимна на Груб.
— Ти си пръв, момче. Време е да се махаме оттук.
Близнаците Бутъл ги чакаха на портите на имението Уърмуд. Бе почти призори, а слънцето бе започнало да се показва иззад хоризонта.
— Здравейте — каза Пади, мятайки пушката си на рамо, — намерихте ли Табс?
Стария Джон поклати глава.
— Чакайте — простена Груб. Бе пробягал дългото разстояние между имението и портите и чак сега успяваше да си поеме дъх. — Знам къде е. В Самотния остров. Натам се е запътила и вещицата. Табс е с нея.
Нютън го погледна любопитно.
— Добре се справи, Джоузеф — каза той, — по-добре от нас, това е сигурно.
Във всеки друг момент Груб щеше да грейне от тази похвала, но сега настроението му определено не бе празнично.
— Значи ще ни трябва кораб — каза Пади — и то бърз кораб.
— Да намерим кораб в навечерието на Карнавала — каза Хол, който също бе останал без дъх и все още бе много блед и не напълно възстановил се от произнасянето на заклинанието — няма да е много лесно.
— Вярно.
— Не, чакайте — каза отново Груб. Този път всички го погледнаха.
— Знам къде да намерим такъв кораб. Нещо повече — знам къде можем да намерим най-бързия кораб в Абаносовия океан.
Тридесет и втора глава
Слик изкара една ужасна нощ.
А всичко започна обещаващо. Битката до гостилницата беше голям купон и след нея единственото, което му трябваше, бе идиот, който да го намери. Колко трудно можеше да се окаже това?
Първо бе пробвал пазара на феи в квартал „Марлинспайк“. Надяваше се да прецака търговците на феи, като се пусне за продан евтин. Но когато бе стигнал там, вече бе късно и пазарът бе затворил.
Затова той изтръска водата от крилцата си и, все още пълен с оптимизъм, полетя към пивниците. Пияниците се манипулираха лесно, а по време на Фестивала на Морето винаги бяха и много. Първият клиент, който пробва да зариби, бе прекалено пиян — един огромен, миризлив трол, който му бе казал, че не, досега не е опитвал фея и се опита да го изяде. Всички в кръчмата бяха решили, че това е много забавно.
Всички, освен Слик.
В следващата кръчма той намери елф, проявяващ интерес към услугите му. Слик винаги бе намирал елфите за достоен народ, който заслужава доверие и уважение. Бе сметнал, че това е перфектната сделка. Само дето по време на пазарлъка кльощавият трюмен плъх го бе захлупил с една чаша, хващайки го в капан и поливайки го с грог. Слик успя да избяга, чак когато в кръчмата стана сбиване и елфът не се сдоби с нож в ребрата.
Мокър, гладен и лепкав от грога, Слик се замисли дали напускането на Нютън не е било най-голямата грешка в живота му. Все още можеше да се върне при Джеб. Хлъзгавия обаче вероятно щеше да реши, че той има нещо общо с появата на милицията до гостилницата. Такива си бяха гоблините.
Най-накрая, няколко часа преди пукването на зората, той намери сухо местенце под едно чердже и си простря едно старо парче на калдъръма като дюшек. Не можеше да повярва, че той, Слик, феята, измамила капитан Нютън от Демонската стража, ще прекара една нощ в мръзнене навън на студа. Изпита огромно самосъжаление.