— Я! — обади се някой зад него. — Какво си имаме тук?
Преди да може да се обърне, крилата му бяха събрани заедно и той бе повдигнат до лицето на нападателя си. Какво, в името на проклетото море…
Беше котка. Някаква котка го бе издебнала и хванала.
Това вече бе падение.
За няколко мига Слик изгуби всякакъв самоконтрол. Той започна да псува цветисто, така, както Нютън не одобряваше. Моментът обаче изглеждаше съвсем удачен за по-сочни ругатни.
— Колко миличко — каза котката, когато Слик млъкна.
Червената козина се отдели от челото и се превърна в рижава коса, котешкият нос стана човешки, а лапата, хванала Слик за крилете, се превърна в палец и показалец. Червената котка се оказа рижав човек.
Само жълтите му очи останаха непроменени.
Превръщенец.
Слик бе впечатлен, но се опита да не го показва.
Човекът извади огромна, бляскава захарна бучка. Слик едва се удържаше. Не бе ял от обед.
— Захарче ли ти се прияде, малки приятелю? — попита превръщенецът. — Питам, защото на мен ми е притрябвала фея.
Груб отвори вратата и влезе в „Сакатата русалка“.
Усещането бе странно. Всичко бе същото — задименият въздух и мъждукащата светлина на фенерите, сглобените от плавей маси и столове, клиентелата от моряци, успели да направят главата дори толкова рано сутринта. И в същото време бе по-малко. След всичко, което се бе случило, да помисли, че е прекарал последните шест години в това място…
Потрепери.
Стражите влязоха след него, а Франк затвори вратата. Груб претърси с поглед стаята. От господин Лайтли нямаше и следа, но Финиъс Клаг си бе там, точно както се бе надявал. Седеше на същата маса, на която бе седнал и по време на Голямото тържество. Този път бе в компания. Придружаваха го шестима души, на вид изглеждащи като контрабандисти. Те се бяха навели да го слушат и кимаха, докато капитанът им разправяше небивалици. Най-малкият от тях, момче, не много по-голямо от Груб, се мръщеше в опит да не изпуска думите му.
— Значи, капитане — чу го да казва Груб, — кога точно избягахте от Демонската стража, преди или след като избихте пиратите?
— Преди — каза Финиъс Клаг. — Не, след. Но преди битката с акулата.
Публиката му закима и започна да охка и ахка.
— Ами красивата дъщеря на губернатора, капитане?
— Да, тя къде отиде?
— О — каза Клаг и махна с ръка, все едно това не беше важно, — ами тя, таковата… тръгна си. Но мисля, че е време за още пиене! И още от тези вкусни змиорки!
Груб приближи, а Нютън и близнаците вървяха зад него, готови да се намесят, ако се наложи. Почувства се десет пъти по-сигурен от нормалното.
— Простете, господин Клаг?
Клаг погледна иззад чашата си и го позна. Широка усмивка цъфна на лицето му.
— И това ако не е младият господин Груб.
След това забеляза и стражите, които хвърляха сянка върху масата.
— О, и вие сте дошли.
— Да — каза Пади и му намигна — и ние. Липсвахме ли ти?
— Груб — каза Клаг, — доверих ти се, момчето ми, а ти сега ме прецакваш. Не е мъжка постъпка това.
— Не, не се притеснявайте, — бързо каза Груб — не сме дошли, за да ви хвърляме в Коритото. Накарах ги да дадат дума. Идваме, за да ви помолим за една услуга.
— За какво?
Груб си пое дълбоко дъх.
— Трябва да… ъъ… да наемем кораба и екипажа ви.
Контрабандистите се захилиха.
— Ти да не ме баламосваш нещо? — попита Клаг.
— Трябва да отплаваме веднага към Самотния остров. Пътуването трае по-малко от ден.
Капитанът направи гримаса и изпи питието си.
— По-малко от ден… е, приятелче, понеже питаш възпитано, мога и да ти помогна. Но ще искам нещо в замяна.
— Назови го — каза Франк.
Финиъс Клаг вдигна палец към стражите.
— Тези да не ме безпокоят една година и да ме оставят да поработя малко в Порт Фейт. Как ви звучи това, а?
— Получаваш един месец — каза остро Нютън.
Клаг отвори уста да възрази, след това я затвори отново. Очите му се стрелнаха нагоре, сякаш смяташе колко контрабанда може да прекара за това време.
— Добре, сладури — ухили се накрая той — всичко за старите приятели, нали?
Той се обърна към дебелото джудже до себе си.
— Босун. Приготви „Проклятието“. Тръгваме след час.
— А така — каза Пади.
И в този момент от другия край на кръчмата се чу неистов крясък.