— МЕЛЕЕЕЕЕЕЕЗ!
Груб усети как ушите му потръпват и усети как през тялото му преминава тръпка. Сърцето му падна в петите. Тъкмо започваше да си мисли, че може да си тръгне оттук без да чува този глас повече, но уви.
Сред останалите клиенти настана суматоха, докато огромният, морав господин Лайтли си проправяше път към масата на капитан Клаг, стиснал един парцал така силно, все едно го душеше.
Груб застана от другата страна на масата, за да е сигурен, че между него и чичо му има здрава мебел.
— МЕЛЕЗ! — кресна господин Лайтли отново и тропна с юмруци по масата така, че халбите издрънчаха. — Ах, ти, смрадлива, подла хлебарко! Ах, ти, тролски сопол такъв! Къде, в името на необятното синьо море, се беше заврял?
— Господин Лайтли, аз…
— Как СМЕЕШ да бягаш по този начин, червей нечистокръвен! Стоя си аз тук, затънал до ушите в работа, без никой, който да ми помогне! Помисли ли за мен поне за минутка, егоистично сиво изчадие такова? Безполезно трюмно петно! Нека ти кажа нещо, мелез, ще бършеш пода, докато не почнеш да ми се молиш за милост! Ще миеш чинии, докато…
— Простете — каза Нютън, — мелез ли казахте?
Кръчмата внезапно притихна. Без да забележи това, господин Лайтли насочи месест пръст към гърдите на Нютън.
— Да, така казах. И за кой, в името на проклетия Талин Навигатора, се мислиш, че да открадваш сервитьорчето ми без дори да…
— Мелез — повтори Нютън замислен, — така се вика на куче. Не на човек.
Той направи крачка напред и се извиси над кръчмаря, който започна да изглежда много по-несигурен в себе си.
— Дядо ми беше великан — продължи Нютън — и мен ли наричаш мелез?
Той взе парцала от треперещите пръсти на кръчмаря и го остави на масата.
Господин Лайтли поклати глава. Очите му бяха изпъкнали като гюлета. Груб никога не бе виждал чичо си толкова блед.
— Виждаш ли тези белези? — Нютън вдигна ръце и разкри червените, назъбени белези, които опасваха китките му.
— Това ми е подарък от Лигата. От Лигата на Светлината. Преди много, много години, аз работех в мините за зефирум в Гаран, в Стария Свят. Само заради това, че дядо беше великан. Те го отведоха и аз го последвах заедно с цялото ми семейство. Не можехме да го оставим сам. Десет години изкарах в мините. Нещата, които преживях…
Гласът му заглъхна и настъпи тежко мълчание.
Кръчмата бе напълно притихнала.
— Бях момче, когато за пръв път избягах. Имах късмет обаче — успях да се измъкна и стигнах до Порт Фейт. Ще ми се да можех да кажа същото и за роднините си. И, виждаш ли, не съм прекосил целия Абаносов океан, за да слушам такива приказки. Ясно ли е?
Господин Лайтли кимна.
— Сега имам нужда от услугите на Джоузеф. И е време да си ходим. Ще кажеш ли довиждане?
Цялата кръчма гледаше. Господин Лайтли отвори устата си и се опита да каже нещо, с което да не се засрами. И след това се отказа.
— Довиждане — промърмори той. — Довиждане, ме… ъъ… Груб.
— Джоузеф — поправи го Нютън.
— Ъъ, да, извинявай. Довиждане, Джоузеф.
За пръв път през живота си Джоузеф Груб погледна чичо си право в кървясалите, свински очички.
— Довиждане, чичо — каза той, — аз…
Той млъкна. Можеше да каже каквото си иска сега. Демонската стража щеше да го защити. Можеше да обиди господин Лайтли, да се опита да му обясни колко му е било мъчно заради обидите, които господин Лайтли бе наговорил за родителите му — за това, че бе нарекъл майка му гоблинолюбка и предателка, а баща му сивокожко, крадец или дори по-лоши неща. Но след всичко казано дотук, той вече бе уморен, но и облекчен от това, че повече няма да слуша тези неща. Никога вече.
— Няма да се върна — каза само той.
Тридесет и трета глава
Зората бе красива. Мека розовооранжева светлина се появи в далечината на хоризонта и огря морските вълни. За нещастие на Табита ѝ бе прекалено лошо, за да оцени гледката. Тя простена и се приведе над ръба на кораба.
— Не си била в открито море преди, а? — попита кормчията.
— Що не си свариш главата някъде?
Човекът сви рамене, престана да ѝ обръща внимание и си затананика нещо. Тя поклати глава, за да проясни ума си, и погледна към изгрева в опит да прецени накъде отиват. Слънцето изгряваше от изток и залязваше на запад. Значи плаваха на север. И то бързо.
Табита отново се изпълни със самосъжаление и дори не се опита да пребори чувството. Искаше ѝ се да има някой с нея. Дори онова сервитьорче Джоузеф щеше да свърши работа. Той бе леко некадърен, разбира се, и не струваше като боец. Но това можеше да се очаква, предположи тя, предвид факта, че момчето бе търкало халби по цял ден. Освен това не се бе лигавил, когато тя му каза за родителите си. Сега, когато имаше време да помисли върху това, то ѝ се стори… сладко, някак. Той ѝ липсваше. Малко. Поне…